От Авеню Рап позвъних в щаба и получих заповед да замина обратно за Панама. Двамата с Джо обядвахме в един ресторант и си обещахме занапред да държим връзка помежду си. После се отправих към летището и се качих на самолет през Лондон за Маями, откъдето продължих на юг. Като разжалван в чин капитан бях назначен за командир на рота, която да поддържа реда в Панама Сити при заключителната фаза на операция „Справедлива кауза“. Беше забавно. Хората ми бяха симпатяги. Завръщането на бойното поле ми вля сили. А и армейското кафе си беше все така превъзходно. От онова, дето доставят на всички американски войски по целия свят в консервени кутии, големи като петролни варели.
Повече никога не стъпих във Форт Бърд. Не видях вярната си сержантка, онази с детето. Понякога се сещах за нея, особено когато почнаха съкращенията. Със Съмър също не се видяхме повече. Чух, че на делото толкова впечатлила съдиите с дневния ред на Креймър, че за малко щели да поискат смъртни присъди за държавна измяна; после успяла да изтръгне от Васел и Кумър самопризнания за всичко останало срещу обещание за доживотна присъда. Чух също, че в деня, когато двамата отишли в Левънуърт, тя била повишена в капитан. Така че в един момент двамата се изравнихме по чин. Срещнахме се по средата, така да се каже. Но пътищата ни никога повече не се пресякоха.
В Париж също не отидох повече. Имах такова намерение, казах си, че една вечер късно искам да сляза под свода на Пон дез’Енвалид и да помириша въздуха. Но това така и не стана. В армията ходиш там, където ти кажат.