— Генерал Креймър е починал от естествена смърт — обяви тя. — От инфаркт, получен снощи между единайсет и дванайсет часа. Няма никакво съмнение. Готова съм да се подложа на служебна проверка, ако държите, но би било чиста загуба на време. Токсикологичната му картина е напълно чиста. Данните за вентрикуларна фибрилация са неоспорими, артериалната плака е чудовищна. Така че, от гледна точка на съдебномедицинската експертиза, единственият въпрос е дали по съвпадение някой не е симулирал с токов удар фибрилация у мъж, който и без това със сигурност е щял да я получи след броени минути или часове, или дни, или седмици.
— Как би могло да се направи това? — запита Съмър.
Макгауън вдигна рамене.
— Голяма повърхност от кожата на тялото трябва да е мокра. По принцип жертвата би трябвало да лежи във вана.
И тогава, ако се пусне електрически ток във водата, може да се получи фибрилация, без да останат следи от изгаряне. Но починалият не е намерен във вана и по нищо не личи да е бил наскоро преди това.
— А ако кожата не е мокра?
— Тогава щеше да има следи от изгаряне. А не видях такива, макар че огледах с лупа всеки квадратен сантиметър от тялото му. Никакви изгаряния, никакви подкожни следи, нищо.
— А дали е възможно да е умрял от шок, изненада или страх?
Макгауън отново вдигна рамене.
— Възможно е, но ние все пак знаем какво е вършил, нали? Внезапната сексуална възбуда е класически причинител на инфаркти.
Никой не отговори.
— Естествена смърт, момчета. Просто един добър стар инфаркт. Покажете го на който и патолог на света си искате, и той ще ви го потвърди сто процента. Гарантирам.
— Е, добре — рече Гарбър. — Благодаря, докторе.
— Искам да ви се извиня — казах аз. — Ще ви се наложи да повтаряте всичко това пред поне две дузини цивилни полицаи през следващите две седмици.
Тя се усмихна.
— Ще отпечатам официално комюнике.
После ни огледа един по един, да не би да имаме още въпроси. Нямахме, така че тя ни се усмихна още веднъж, после се шмугна през някаква врата и изчезна. Пружината изсъска, вратата се затвори зад гърба й, празничната украса по тавана изшумоля за миг от въздушното течение, после всичко утихна.
Известно време никой от нас не продумваше.
— Е — каза накрая Гарбър, — това е положението. Няма никакви съмнения по отношение на самия Креймър, а съпругата му е грижа на гражданската полиция. Случаят е извън нашите правомощия.
— Вие познавахте ли Креймър? — запитах аз.
Гарбър поклати глава.
— Само по славата, която му се носеше.
— И каква е тя?
— Арогантен тип. В края на краищата беше от бронетанковите войски. Танкът „Ейбрамс“ е най-хубавата играчка в цялата армия. Тия приятели са господари на света и го знаят.
— Разбрахте ли нещо за съпругата му?
Той направи гримаса.
— Седяла си все у дома, във Вирджиния, доколкото чувам. Била богата, от стар местен род. Искам да кажа, тя си е изпълнила дълга, живяла е из базите в Германия, но като се направи сметка, не й се събира кой знае колко време там. Ето например сега от Дванайсети корпус ми казаха, че си била вкъщи за празниците, в което няма нищо лошо, но истината е, че си е дошла още за Деня на благодарността, а щяла да се върне в Германия чак през април. Така че Креймърови не са били особено близки, както и да го погледнеш. Не са имали нито деца, нито някакви общи интереси.
— Това може би обяснява проститутката — казах аз. — Ако са живеели напълно разделени…
— Предполагам — рече Гарбър. — Имам чувството, че бракът им е бил повече за пред хората, отколкото истински, нали разбираш?
— Как се казва тя? — запита Съмър.
Гарбър се обърна и я изгледа.
— Мисис Креймър — отвърна той. — Повече не ни е нужно да знаем.
Съмър извърна глава.
— С кого е пътувал Креймър за Форт Ъруин? — запитах аз.
— С двама от своите — отвърна Гарбър. — Един бригаден генерал и един полковник, Васел и Кумър. Истински триумвират. Креймър, Васел и Кумър. Корпоративното лице на бронетанковите войски.
Той стана и се протегна.
— Започнете от полунощ — казах му аз — и ми разкажете всичко, което знаете.
— Защо?
— Защото не обичам съвпаденията. Вие също.
— Нищо особено не съм правил.
— Всеки е правил по нещо — рекох аз. — Освен Креймър.
Той ме изгледа.
— Гледах по телевизията как пада кълбото на Таймс Скуеър — каза той. — После си налях още едно. Целунах дъщеря си. Тая нощ целувах доста хора, доколкото си спомням. След това всички пяхме „За старото приятелство“.