Усмихнах се.
— Мислиш си, че номерът с лицето ще ме впечатли, а? С това театрално осветление и тъй нататък.
— Би трябвало да ти говори нещо.
— Говори ми, че си загубил доста битки. Ако толкова държиш да загубиш още една, нямам нищо против.
Той не отговори.
— Мога да забраня на целия личен състав на Форт Бърд да посещава тая дупка. Ще видим как ще ти се отрази на печалбите.
Той мълчеше.
— Но няма да го направя. Не виждам причина да наказвам моите момчета заради някакъв си гадняр.
Той продължаваше да мълчи.
— Така че мисля просто да не ти обръщам внимание.
Той се дръпна назад. Сянката отново се спусна върху лицето му като завеса.
— Ще се видим пак — прозвуча гласът му от мрака. — Все някога някъде. Не се съмнявай. Гарантирам ти го. Можеш да разчиташ.
— Е, сега вече ме уплаши — казах аз. После се извърнах и се смесих с тълпата. Бавно и с мъка си запроправях път към центъра на помещението. Сградата се оказа много по-голяма, отколкото ми се беше сторила отвън. Беше широка и квадратна, но ниска, изпълнена с хора и шум. Имаше десетина сепарета. Навсякъде високоговорители. Ярки светлини. Тътнеща, пулсираща музика. Беше пълно с цивилни. А и с военни също. Различавах ги по прическите. И по дрехите. Военнослужещите винаги се обличат по характерен начин, когато са свободни от наряд. Целта е да се слеят с останалите, но не успяват. Все са едни такива спретнати и малко старомодни. Освен това всички ме заглеждаха, докато минавах покрай тях. Не мога да кажа, че ми се радваха особено. Търсех сержант. Оглеждах се за издайническите бръчици в ъглите на очите. Видях четирима възможни кандидати, насядали на около два метра от главната сцена. Още щом ме забелязаха, тримата моментално извърнаха глави. Четвъртият също понечи да се направи на ударен, но след кратко колебание се обърна с лице към мен. Сякаш усети, че ще избера него. Беше среден на ръст, мускулест, може би с пет години по-възрастен от мен. Вероятно от специалните части. В Бърд имаше много такива, а той беше типичен екземпляр. Явно се забавляваше. Виждаше се с просто око. Беше широко ухилен, в ръката си държеше бутилка. Студена бира, добре изпотена. Повдигна я, сякаш ми казваше наздраве. Или ме канеше да се приближа към него. Така че аз се приближих, наведох се и го заговорих.
— Разправи наоколо за мен — казах. — Тук съм неофициално. Без връзка с теб и хората ти. За нещо съвсем различно.
— Като например? — запита той.
— Загубена вещ — рекох. — Нищо важно, спокойно.
Сержантът си замълча.
— От специалните ли си?
Той кимна.
— Загубена вещ, а?
— Няма страшно — рекох. — Просто е изчезнало нещо от отсрещния мотел.
Той помисли за момент, после отново вдигна бутилката и я чукна там, където би била моята, ако я имах. Явен знак, че ме приема за свой. Нещо като пантомима сред какофонията. Но това не попречи на група мъже да станат от местата си и да си запроправят път към изхода. За две минути, откакто се бях появил, около двайсетина войници напуснаха заведението. Такова е въздействието на военния полицай върху редовия пехотинец. Нищо чудно, че оня приятел с лицето не ме искаше в бара си.
До мен се приближи келнерка. Беше в черна тениска с деколте на десетина сантиметра под шията и черни шорти, смъкнати на десетина сантиметра под кръста. И с черни обувки с много високи токове. Нищо друго. Застана срещу мен и мълчаливо зачака да си поръчам нещо. Поисках бутилка „Бъдуайзър“, за която заплатих около осем пъти повече, отколкото в магазина. Отпих един-два пъти и тръгнах да търся проститутките.
Те ме намериха първи. Сигурно много държаха да ме разкарат нанякъде, преди и последният им клиент да е напуснал заведението. Преди моето присъствие да им е съсипало бизнеса. Две се запътиха едновременно към мен от различни посоки. Едната беше платинена блондинка. Другата — брюнетка. И двете бяха с впити къси роклички от евтина материя, в която проблясваха синтетични нишки. Блондинката изпревари брюнетката и с жест я отпрати встрани. Продължи да крачи към мен като в паници върху гротескните си дебели подметки от прозрачна пластмаса. Брюнетката направи остър завой и се насочи към сержанта от специалните части, с когото бях разговарял преди малко. Той я отпрати с жест на искрено презрение. Блондинката продължи неотклонно курса си, дойде до мен и се облегна на ръката ми. Изправи се на пръсти и протегна шия, докато усетих дъха й в ухото си.
— Честита Нова година — каза тя.