— Благодаря, подобно — отвърнах.
— Не съм те виждала преди — отбеляза тя, сякаш това беше единственият пропуск в живота й. Нямаше местен акцент. Не беше от Северна или Южна Каролина. Нито от Калифорния. По-вероятно от Джорджия или Алабама. — Нов ли си по тия места? — запита тя, като повиши глас да надвика музиката.
Усмихнах се. Бях ходил в повече бардаци, отколкото можех или исках да си спомня. С военните полицаи е така. И мога да кажа, че както всички бардаци си приличат, така и всеки е различен сам за себе си. С различни правила. Но въпросът „Нов ли си по тия места?“ е стандартното встъпление във всички. Покана към мен да започна да се пазаря. А за нея — защита срещу евентуални обвинения в скланяне на клиент.
— Как вървят цените? — запитах аз.
Тя се усмихна свенливо, сякаш никой никога преди не й бе задавал този въпрос. После каза, че мога да я гледам на сцената срещу бакшиши от по един долар или срещу десет за индивидуална програма в отделна стая. Обясни ми, че индивидуалната програма може да включва пипане, като сякаш за илюстрация на думите си ми пусна ръка между бедрата.
Ясно ми беше как един мъж може да се изкуши. Дамата беше готина. Едва ли имаше повече от двайсет. Ако не се брояха очите й. Имаше очи на петдесетгодишна.
— А нещо допълнително? — запитах аз. — Има ли къде да отидем наблизо?
— За това ще се разберем по време на индивидуалната програма.
Тя ме хвана за ръка, минахме покрай вратата на гримьорната и през една плюшена завеса влязохме в полутъмна стая зад сцената. Стаята беше доста просторна, около девет на шест метра, с канапета покрай стените. Оказа се, че програмата не е чак толкова индивидуална, защото освен мен там имаше още шестима мъже, всеки с по една гола жена в скута. Блондинката ме заведе до едно свободно място и ми направи знак да седна. Изчака, докато извадих портфейла си и й платих десетте долара. След това се уви около мен толкова плътно, че не ми остави много възможност за движение, освен да сложа ръка на бедрото й. Кожата й беше топла и гладка.
— И тъй, къде можем да идем? — запитах.
— Много бързаш — каза тя. Намести се на коленете ми и дръпна роклята нагоре до хълбоците си. Отдолу нямаше нищо.
— Откъде си? — попитах я.
— От Атланта — отвърна тя.
— Как си казваш?
— Син3 — отвърна тя.
Сигурно беше професионалното й прозвище.
— А ти? — запита тя.
— Ричър — отговорих. Нямаше смисъл да си измислям имена. Връщах се от посещение при вдовица, бях още с парадна униформа, табелката с името ми беше върху капачето на десния джоб — голяма и набиваща се на очи.
— Хубаво име — промърмори машинално тя. Положително го казваше на всеки. Квазимодо, Хитлер, Сталин, Пол Пот — хубаво име. Вдигна ръка и започна с горното копче на куртката ми. Разкопча я додолу. Положи длан със събрани пръсти върху гърдите ми, между вратовръзката и ризата.
— Отсреща има мотел — казах аз.
Кимна, без да вдига глава от рамото ми.
— Знам — каза тя.
— Търся коя от вас снощи е била там с военен — продължих аз.
— Ти шегуваш ли се?
— Не.
Тя се отблъсна с ръка от гърдите ми.
— Да се забавляваш ли си дошъл, или да задаваш въпроси?
— Да задавам въпроси — отвърнах аз.
Остана неподвижна и не каза нищо.
— Търся коя от вас снощи е била там с военен — повторих аз.
— Я се опомни! — каза тя. — Всички ходим в мотела с военни. Пътека сме утъпкали дотам. Ако се вгледаш внимателно, ще я забележиш.
— Търся някоя, която се е върнала малко по-бързо от нормалното.
Тя не каза нищо.
— И е била сякаш леко уплашена.
Тя мълчеше.
— Може да го е чакала в стаята — казах аз. — Може той да й се е обадил отрано, за да я ангажира за вечерта.
Тя размърда задника си на коляното ми и подръпна роклята си надолу, докъдето можеше да стигне, което не беше кой знае колко ниско. После прокара бавно пръсти по значката на ревера ми.
— Не отговаряме на въпроси — каза тя.
— Защо?
Видях я, че хвърли бръз поглед към плюшената завеса. Сякаш погледът й можеше да мине през завесата, през голямото квадратно помещение и да стигне чак до касовия апарат и човека зад него.
— Какво, оня ли? — рекох аз. — Бъди спокойна, ще се погрижа да нямаш проблеми с него.
— Той не обича да разговаряме с ченгета.
— Това, което те питам, е важно — казах аз. — Клиентът е бил важна клечка.
— Вие всички се мислите за важни клечки — каза тя.
— Тук има ли момичета от Калифорния?
— Пет-шест, струва ми се.
— Някои от тях да са работили край Форт Ъруин?
— Не знам.
— Е, виж сега какво ти предлагам — казах. — Аз отивам в бара. Ще си взема още една бира. Ще я пия в продължение на десет минути. През това време ти ще ми доведеш жената, която е имала проблем през нощта. Или ще ми покажеш къде мога да я намеря. Кажи й, че няма нищо страшно. Че никой няма да загази. Сигурен съм, че ще те разбере.