— А ако откажа?
— Ако откажеш, ще ви арестувам всичките и ще подпаля бардака ви. И тогава ще си търсите работа другаде.
Тя отново погледна крадешком към плюшената завеса.
— Не се бой от оня дебелак — казах аз. — Ако вземе да мрънка, най-много да му разбия отново носа.
Тя остана неподвижно на мястото си. Седеше и изобщо не помръдваше.
— Много е важно — повторих аз. — Ако оправим нещата сега, никой няма да загази. Ако ли не, някой може да си навлече големи неприятности.
— Не знам какво да кажа — промърмори тя.
— Разпитай навсякъде — казах аз. — Имаш десет минути.
После я плеснах леко по задника, за да я вдигна от коляното си. Минута след нея влязох в помещението и си запроправях път към бара. Не си бях дал труд да си закопчая куртката — реших, че така имам по-неофициален вид. Нямаше смисъл да развалям вечерта на хората.
През следващите дванайсет минути отпивах от втората бира — с ужасна надценка, при това не и вносна — и наблюдавах келнерките и проститутките, които сновяха из помещението. Видях и дебелака с грозното лице да си проправя път сред гъмжилото, оглеждайки внимателно терена. Седях и чаках. Новата ми руса приятелка не се появи повече. Не я виждах никъде наоколо. Заведението беше претъпкано с хора. Освен това беше полутъмно. Музиката беше оглушителна. Пулсиращи светкавици се отразяваха в огледални сфери и създаваха допълнителен хаос. Въпреки тътнещите вентилатори въздухът беше горещ и спарен. Бях уморен и ме заболя глава. Смъкнах се от високото столче пред бара и се опитах да обиколя помещението. Блондинката я нямаше никаква. Направих още един кръг. Пак не я открих. При третата обиколка ме спря сержантът от специалните части, когото бях заговорил преди малко.
— Гаджето ли търсиш? — запита той.
Кимнах. Той посочи вратата на гримьорната.
— Мисля, че здравата си я накиснал — рече сержантът.
— В какъв смисъл?
Той не отговори. Само вдигна нагоре лявата си длан и звучно я удари с десния юмрук.
— Ти не се ли намеси? — запитах.
Оня вдигна рамене.
— Ченгето си ти — отвърна той. — Не аз.
Вратата на гримьорната беше от шперплат, боядисана в черно. Не почуках. Казах си, че жените, които се преобличат вътре, едва ли са особено срамежливи. Натиснах бравата и влязох. Вътре светеха няколко голи крушки, навсякъде имаше купчини дамски дрехи, въздухът тежеше от остра миризма на евтин парфюм. Покрай стената бяха наредени тоалетки с огледала като в театрите. Имаше и малко канапе, тапицирано с червен плюш. На канапето седеше Син, разплакана. Върху лявата й буза имаше яркочервен отпечатък от мъжка ръка. Дясното й око беше така подуто, че се бе затворило. Явно я бяха зашлевили два пъти — веднъж с дланта и веднъж с опакото на ръката. Два яки удара. Тя изглеждаше съкрушена. Лявата й обувка се беше изхлузила. Между пръстите на крака й се виждаха следи от убождания. Често пъти проститутките, разните там фотомодели и порно звезди се инжектират на това място. По-малко се забелязва.
Не я запитах как е. Би било идиотски въпрос. Щеше да се оправи, но най-малко седмица нямаше да може да работи. Поне докато окото й станеше плътно черно и след това избледнееше до жълто — достатъчно светло, за да може да се прикрие с малко грим. Останах неподвижно до вратата, докато Син ме забеляза със здравото си око.
— Махай се — каза тя. После извърна поглед встрани. — Мръсник!
— Намери ли момичето? — запитах аз.
Тя ме погледна право в очите.
— Няма такова момиче. Разпитах навсякъде. И ето какво получих в отговор. А снощи проблем не е имало. Никакъв.
Аз помислих за миг.
— Някоя липсва ли? Някоя, която трябва да е тук, но я няма?
— Всички сме тук — отвърна тя. — Нали трябва да си изкараме похарченото за коледните празници.
Не казах нищо.
— Заради теб ядох бой без причина — каза тя.
— Съжалявам — рекох. — Причиних ти неприятности.
— Махай се!
— Добре — съгласих се аз.
— Мръсник! — повтори тя.
Оставих я да седи на канапето и си запроправях обратно път през тълпата покрай сцената. И през претъпканото фоайе към изхода. Човекът с грозното лице си беше на мястото зад касовия апарат, полускрит в сянката. Изчислих къде горе-долу се намира главата му, замахнах и го зашлевих през ухото — не много силно, но достатъчно, за да се залюлее встрани.
— Ей, ти! — казах. — Излез навън.