Не го изчаках. Просто го подминах, разблъсках тълпата край вратата и излязох на студа. На паркинга стояха групичка хора, загърнати в палта. Всичките военни. Същите, които се бяха изнизали навън, след като влязох. Стояха неподвижно наоколо, някои подпрени на коли, и отпиваха бира от бутилки. Те не бяха проблем. Един военнослужещ трябва да е много пиян, за да си позволи сбиване с военната полиция. Но не можех да очаквам и помощ. Не бях техен човек. Явно трябваше да се оправям сам.
Вратата зад гърба ми се разтвори с трясък. Дебелакът излезе навън. След него пристъпваха двама от местните. Имаха вид на фермери. Събрахме се в светлото петно под уличната лампа. Застанали в неправилен кръг, стояхме и се гледахме. Дъхът ни ставаше на пара в мразовития нощен въздух. Никой не продумваше. Нямаше нужда от предисловия. Можеше да се предположи, че този паркинг е виждал не едно и две сбивания. Както и че предстоящото нямаше да бъде много различно от предишните. Във всеки случай щеше да завърши като повечето от тях — с победител и победен.
Свалих куртката си и я закачих на страничното огледало на една паркирана кола. Десетгодишен плимут — запазен, с непокътната боя и блестящи хромови части. Радост за окото. Мярнах за миг сержанта от специалните части, който бе излязъл да гледа. Погледите ни се срещнаха, после той се дръпна настрани, в сенките. Свалих часовника си, извърнах се и го пуснах в джоба на куртката. После отново се обърнах с лице към противника си. Огледах го. Исках да го направя на кайма, да му личи после. За да знае Син, че съм отмъстил за нея. Но не си струваше да го удрям в лицето. То и без това на нищо не приличаше. Едва ли можех да го загрозя много повече. Освен това исках за известно време да го изкарам от строя. За да не иде после да си го изкара на момичетата само защото не е могъл да ме надвие.
Човекът беше с огромен гръден кош и наднормено тегло, така че нямаше смисъл да ползвам ръце. Освен ако на фермерите не им скимнеше да се намесят. Много се надявах това да не стане. Нямаше нужда да се предизвиква голям конфликт. От друга страна, от тях зависеше. Всеки прави своя избор в живота. Можеха да стоят кротко отстрани, както и можеха да си изберат кого от двама ни да подкрепят.
Аз бях с цяла педя по-висок от човека с грозното лице, а пък с около трийсетина килограма по-лек. И с десет години по-млад. Забелязах, че и той пресмята наум тези неща. И явно заключи, че в общи линии има шансове. Сигурно се смяташе за много печен. Докато мен явно ме вземаше за някакъв си там нахакан държавен служител. Може би парадната ми униформа го караше да се надява, че ще се държа като офицер и джентълмен. Благопристойно и със задръжки.
Негова грешка.
Той се спусна към мен, размахвайки ръце. Едро туловище, къси ръце, малък замах. Аз се извъртях настрани и той залитна край мен от инерцията си. Обърна се и отново ми налетя. Парирах замахващата му ръка и забих лакът в лицето му. Не много силно. Исках просто да му убия инерцията и да го накарам за миг да застане неподвижно срещу мен.
С цялата тежест на тялото върху задния крак, той се прицели с юмрук в лицето ми. Замисленият удар изглеждаше твърде сериозен. Положително щеше да ми причини болка, ако ме улучеше. Но преди да го бе нанесъл, аз пристъпих напред и с всичка сила забих пета в капачката на коляното му. А човешкото коляно е твърде уязвима става. Всеки спортист може да го потвърди. В момента на удара коляното носеше тежест от поне сто и трийсет килограма, а в него фронтално се забиха още сто и десет. В резултат от това ставата се прекърши и кракът му се огъна назад. Изглеждаше почти като истинско коляно, само че прегънато на обратно. Той рухна по лице, като с хълбока си затисна върха на обувката. Пищейки, доста силно при това. Аз се дръпнах крачка назад и се усмихнах. Сам си го изпроси.
Пристъпих отново напред и внимателно огледах коляното му. Здравата беше пострадало. Направо беше съсипано. Строшени кости, разкъсани хрущяли и сухожилия. Помислих си да го ритна още веднъж; после реших, че няма смисъл. Тоя тип щеше да стане редовен клиент на магазина за патерици и бастуни — разбира се, след като го изпишеха от ортопедията. До края на дните си щеше да се подпира на нещо.
Дървен бастун, алуминиев, патерица — къса, дълга. Негова си работа.
Наведох се над него.
— Само да стане нещо, дето не ми харесва — казах му аз, — ще дойда да ти строша и другия крак.
Не мисля, че ме чу обаче. Беше твърде зает да се гърчи насред мазната локва, да си намества коляното в положение, в което да не боли толкова. Нямаше да успее със собствени сили. Трябваше да чака хирурзите да му го оправят.
Двамата фермери още се чудеха чия страна да вземат. Имаха доста глуповат вид. Но явно единият беше по-глупав от другия. По-бавно загряваше. Стоеше и размахваше застрашително едрите си червендалести ръце. Аз направих крачка към него и го фраснах с чело в лицето, колкото да улесня мисловния му процес. Той се строполи на земята, успоредно на едрия мъжага, докато приятелят му благоразумно се оттегли и зае позиция зад най-близкия пикап. Взех куртката си от огледалото на плимута и кротко я облякох. Извадих часовника от джоба. Поставих го на ръката си и закопчах верижката. Военнослужещите наоколо си пиеха бирата и ме гледаха с безизразни лица. Не изглеждаха нито доволни, нито разочаровани. Нямаха никакъв личен интерес от изхода на двубоя. Ако на земята вместо ония двамата бях проснат аз, на тях щеше да им е все тая.