— Защо?
— Ние ги нападнахме, защото можехме да го направим. И за да си намираме работа. И защото си имаме върховен главнокомандващ, който обича да се прави на герой.
— Е, и как беше?
— Като да стреляш по врабци с гаубица. Как би могло да бъде?
— Хванахте ли Нориега?
— Не още.
— Че защо тогава те върнаха в Щатите?
— Не са върнали само мен. Бяхме двайсет и седем хиляди души.
Той се усмихна за миг, после присви очи, както го бях запомнил да прави от детството ни. Джо винаги присвиваше очи, когато обмисляше някакъв сложен, усукан, педантично формулиран аргумент. Този път, преди да бе успял да каже нещо, ни дойде редът. Той извади кредитна карта и плати билетите. Може би очакваше да му дам на ръка парите за моя, а може би не. Не стана ясно.
— Да идем да пием кафе — предложи.
Джо беше може би единственият друг човек на света освен мен, който толкова много обичаше кафе. Беше пропил кафе още на шест години. Аз пък веднага започнах да му подражавам. Бях само на четири. Оттогава и двамата не сме престанали да се наливаме с кафе. В сравнение с нашата семейна пристрастеност към кофеина зависимостта на който и да било наркоман от хероина изглежда като невинно хоби.
Открихме някакво кафене с дълъг бар, който се виеше като змия през помещението. Беше осветено с ярки неонови тръби; високите столове пред бара бяха тапицирани с лепкав винил. Седнахме един до друг, подпрени с лакти на бара, в обичайната поза на сънени пътници, които чакат сутрешен полет. Някакъв човек с бяла престилка сложи по чаша кафе и пред двама ни, без да ни пита. Миришеше на току-що сварено. Заведението беше работило цяла нощ, а в момента се приготвяше сутрешното меню. Откъм кухнята се чуваше цвърчене на пържещи се яйца.
— Какво стана в Панама? — запита Джо.
— С мен ли? — рекох аз. — Нищо.
— Каква ти беше длъжността?
— На наблюдаващ.
— И какво наблюдаваше?
— Наблюдаващ процедурата — казах аз. — Тая история с Нориега трябваше да протече привидно законосъобразно. Той следва да бъде докаран в Щатите и изправен пред американски съд. Когато го спипаме, трябва да стане официално и по правилата. Така че в съдебната зала никой нищо да не може да ни каже.
— Може би смятате да му прочетете и правата като арестуван?
— Е, не чак дотам. Но във всеки случай не бива да се действа грубо като в каубойски филм.
— Да не би да си оплескал нещо?
— Мисля, че не.
— Кого поставиха на твое място?
— Друг човек.
— Чин?
— Същият.
— Изгряваща звезда, а?
Отпих от кафето си. Поклатих глава.
— Не го познавам лично. Но ми се стори гадно копеле.
Джо кимна и вдигна чашата си. Не каза нищо.
— Какво? — запитах аз.
— Форт Бърд не е малка база — каза той. — Но не е и кой знае колко голяма, нали? Върху какво работиш понастоящем?
— В момента ли? Някакъв генерал-майор е умрял и не мога да открия куфарчето му.
— Убийство?
Поклатих глава.
— Инфаркт.
— Кога?
— Снощи.
— След като си поел поста?
Не отговорих.
— Сигурен ли си, че не си оплескал нещо? — запита Джо.
— Мисля, че не — повторих аз.
— А защо тогава са те отзовали? До един момент си наблюдавал процедурата по залавянето на Нориега и после изведнъж се оказваш на синекурна длъжност в Северна Каролина. Ако тоя генерал-майор не беше умрял, щеше все така да си седиш без работа.
— Получих заповед — отвърнах аз. — Нали знаеш как стават тия работи? Предполага се, че който е издал заповедта, е знаел какво върши.
— От кого е подписана?
— Не знам.
— Поинтересувай се. Гледай да научиш кому си бил толкова нужен във Форт Бърд, че да те изтегли от Панама и да те замени с някакво гадно копеле.
Човекът с престилката доля чашите ни. Побутна облечени в найлон менюта по плота към нас.
— Яйца — каза Джо. — Добре изпържени, с бекон и препечен хляб.
— Палачинки — казах аз. — С яйце отгоре, беконът отделно, с много сироп.
Човекът прибра менютата и се отдалечи, а Джо се извъртя на столчето си с лице към помещението. Краката му стърчаха далеч напред и преграждаха пътеката.
— Какво точно каза докторът? — запитах го аз.
Той вдигна рамене.
— Нищо специално. Никакви подробности, никаква диагноза. Европейските доктори никак не ги бива да съобщават лоши новини. Само извъртат и мънкат. Освен това съществува и проблемът за поверителната информация между доктор и пациент.
— Но все пак не сме тръгнали нататък без причина, нали?
Джо кимна.
— Докторът намекна, че не е лошо да идем. При това по-добре скоро, отколкото по-късно.
— А тя какво казва?