— Че било много шум за нищо. Но все пак, ако толкова сме държали да я посетим, сме били добре дошли.
Изядохме си закуската и аз я платих. После Джо ми подаде билета, сякаш правехме сделка. Сигурен бях, че печели повече от мен, но не чак толкова повече, че за него един самолетен билет да е това, което е за мен една чиния пържени яйца с бекон и препечен хляб. Но той прие сделката. Смъкнахме се от столчетата, огледахме се, за да се ориентираме, и поехме към багажните гишета.
— Свали си палтото — каза той.
— Защо?
— Искам чиновникът да ти види лентичките за медали — рече той. — Може да ни сложи в по-висока класа.
— Та ние сме с „Ер Франс“ — казах аз. — Франция дори не е член на военната организация на НАТО.
— Чиновникът обаче положително е американец — каза той. — Да пробваме.
Свалих си палтото. Прегънах го през лакът и запристъпвах на една страна към гишето, за да се вижда лявата половина от куртката ми.
— Така добре ли е? — запитах.
— Идеално — усмихна се той.
Отвърнах на усмивката му. Най-отгоре от ляво на дясно са моята Сребърна звезда, Медалът за доблестна служба и Орденът на Почетния легион. На втория ред са Медалът за воинско отличие, Бронзовата звезда и Пурпурното сърце. На по-долните два реда са разни боклуци. От важните неща повечето съм спечелил случайно и не значат много за мен. Стават само колкото да впечатлят някой чиновник на летището, за да ме сложи в по-висока класа. Но Джо много ми завиждаше за горните два реда. Той самият бе служил пет години във военното разузнаване и освен боклуци друго не беше получавал.
Дойде нашият ред и той постави паспорта и билета си на гишето заедно със служебната си карта от Министерството на финансите. После се отдръпна и застана зад рамото ми. На свой ред и аз подадох паспорта и билета си. Джо ме смушка в гърба. Поизвъртях се на една страна и погледнах чиновника в очите.
— Можете ли да ни намерите две места, където спокойно да си опънем краката? — запитах го аз.
Чиновникът беше дребен човек на средна възраст с уморен вид. Вдигна глава и ни огледа. Двамата с Джо бяхме високи почти три и деветдесет и тежахме общо към двеста килограма. Човекът огледа внимателно служебната карта на Джо, после униформата ми, чукна някакви клавиши и ни се усмихна насила.
— Ще ви сложа отпред, господа — каза той.
Джо отново ме смушка в гърба. Не го виждах, но знаех, че се усмихва.
Бяхме на последния ред в първа класа. Разговаряхме, но съзнателно избягвахме главната тема. Приказвахме за музика, после за политика. Закусихме повторно. Пихме кафе. В първа класа на „Ер Франс“ кафето наистина си го бива.
— Кой е убитият генерал? — запита той.
— Казва се Креймър. Командващ бронетанковите войски в Европа.
— Танкист, а? Че какво тогава е правил във Форт Бърд?
— Не беше в базата. Открихме го в един мотел на петдесет километра оттам. Имал е среща с жена. Предполага се, че е избягала заедно с куфарчето му.
— Цивилна гражданка?
Поклатих глава.
— Имаме основание да вярваме, че е офицер във Форт Бърд. Той е трябвало да преспи във Вашингтон на път за конференция в Калифорния.
— Та това е отклонение от петстотин километра!
— Четиристотин и осемдесет.
— И не знаете коя е тя?
— Предполага се, че е с висок чин. Имала е персонален хъмър, с който е стигнала до мотела.
Той кимна.
— Явно не е коя да е. При това Креймър я е познавал отдавна, за да си струва да бие общо деветстотин и шейсет километра.
Усмихнах се. Всеки друг би го закръглил на хиляда километра, но не и моят брат. Подобно на мен, и той няма прякор, но ако имаше, щеше да е Педанта. Джо Ричър Педанта.
— Форт Бърд си е все така пехота, нали? — попита той. — Малко рейнджъри, малко от „Делта“, но главно пехотинци, доколкото си спомням. Следователно в базата би трябвало да има доста жени с висок чин.
— В момента има Школа по военна психология — казах аз. — Половината от преподавателския състав са жени.
— С какви чинове?
— Капитани, майори. Има и няколко подполковници.
— Та какво е имало в куфарчето?
— Дневният ред за конференцията в Калифорния — казах аз. — А пък хората на Креймър се правят, че няма такъв.
— Винаги има дневен ред — каза Джо.
— Знам.
— Провери майорите и подполковниците — каза той. — Това е моят съвет.
— Благодаря — рекох аз.
— И се опитай да разбереш на кого си бил нужен във Форт Бърд — продължи той. — И защо. Причината не е била смъртта на Креймър. Това поне е сигурно. Креймър си е бил жив и здрав, когато са ти издали заповедта за преместване.
По време на полета се записвахме с броеве на „Льо Матен“ и „Льо Монд“ от предния ден. Някъде по средата на пътя почнахме да разговаряме на френски. Френският и на двама ни имаше нужда от сериозно опресняване, но се разбирахме горе-долу добре. Езикът е странно нещо — като го научиш, никога повече не го забравяш. Джо ме запита за жените в живота ми. Имам чувството, че темата му се струваше особено подходяща за разговор на френски език. Казах му, че в Корея съм ходил сериозно с едно момиче, но оттогава ме бяха преместили първо във Филипините, после в Панама, а сега и в Северна Каролина, та не очаквах да я видя отново. Разправих му и за лейтенант Съмър. Той като че ли се заинтригува от нея. На свой ред ми каза, че в момента си няма приятелка.