После минахме отново на английски и Джо ме попита кога за последен път съм бил в Германия.
— Преди шест месеца — отвърнах.
— Приключи една епоха — каза той. — Германия ще се обедини. Франция ще поднови ядрените си опити, понеже една обединена Германия ще й навява лоши спомени. После отново Франция ще предложи обща валута за Европейския съюз, за да може да задържи новата Германия в своя лагер. След десет години Полша ще е в НАТО, а Съветският съюз няма да съществува. На негово място ще има някаква остатъчна държава. Може би и тя ще е в НАТО.
— Може би — казах аз.
— Така че Креймър е избрал най-добрия момент да напусне играта. В бъдеще вероятно нищо няма да е постарому.
— Вероятно.
— А ти какво ще правиш?
— Кога?
Той се извърна на седалката си и ме погледна право в лицето.
— Задават се съкращения на силите, Джак. Разбери това. За какво им е да поддържат милионна армия, когато отсрещната страна се разпада?
— Още не се е разпаднала.
— Но ще се разпадне. До една година от Съветите няма нищо да остане. Самият Горбачов няма да изкара дълго. Ще има преврат. Комунистите ще направят един последен опит, но ще се провалят. И тогава ще дойдат реформаторите, този път завинаги. Може би Елцин. Той не е лош. Така че във Вашингтон няма да устоят на изкушението да икономисат оттук-оттам. Тия икономии ще дойдат като коледен подарък за бюджета. Не забравяй, че върховният главнокомандващ е преди всичко политик.
Сетих се за сержантката с малкото дете.
— Ще стане, но бавно — казах аз.
Джо поклати глава.
— Ще стане по-бързо, отколкото очакваш.
— Винаги ще имаме врагове — казах аз.
— Спор няма — рече той. — Но тези врагове ще бъдат различни. Няма да разполагат с десет хиляди танка, строени през германските равнини.
Замълчах.
— Помъчи се да разбереш защо си във Форт Бърд — каза Джо. — Там или нищо не става, което значи, че си понижен, или се мъти нещо и затова са те пратили, което пък значи, че те чака повишение.
Мълчах.
— Във всеки случай трябва да разбереш какво става — продължи той. — Задават се съкращения и е важно да знаеш дали точно сега си понижен, или ще се издигнеш.
— На тях винаги ще им трябват военни полицаи — казах. — Дори от армията да останат двама души, единият трябва да е ченге.
— Трябва да имаш план.
— Никога не правя планове.
— Не е зле да започнеш.
Прекарах пръсти по лентичките на куртката си.
— Сложиха ме в първа класа — казах аз. — Може и да ме оставят на работа.
— Вероятно — каза той. — Но дори и да е така, дали работата ще ти допада? Може да те натикат в глуха линия.
Забелязах маншетите на ризата му. Бяха чисти и изгладени, с дискретни ръкавели от сребро и черен оникс. Вратовръзката му беше семпла и строга, копринена. Беше гладко избръснат. Бакенбардите му бяха оформени старателно. Джо изпитваше ужас, че нещо във външността му може да не е както трябва.
— Работа като работа — казах аз. — Не съм придирчив.
Останалата част от полета прекарахме в сън. Събуди ни гласът на пилота по уредбата, който ни уведомяваше, че започваме снижаване към летище „Роаси-Шарл дьо Гол“. Беше осем вечерта местно време. Почти целият втори ден от новото десетилетие се бе стопил като мираж, докато сме пресичали часовите пояси над Атлантика.
Обменихме пари и се запътихме към километричната опашка за таксита. Беше огромна, от много хора с много багаж, и едва се влачеше. Отказахме се и хванахме един navette, както французите наричат автобусите от летището до центъра. Стояхме прави през цялото време, докато пресичахме безрадостните северни предградия. Когато слязохме на Плас дьо л’Опера, беше вече девет. Париж беше мрачен и влажен, студен и притихнал. Зад затворените врати и замъглените витрини на кафенета и ресторанти грееха ярки, топли светлини. По протежение на мокрите улици бяха паркирани малки коли с едри капки роса по тях. Тръгнахме пеша на юг и пресякохме Сена по Пон дьо ла Конкорд. Завихме отново на запад по Ке д’Орсе. Реката беше мътна и се влачеше лениво под моста. По повърхността на водата не помръдваше нищо. Улиците бяха празни. Навън нямаше жива душа.