— Дали да не вземем цветя? — запитах аз.
— Късно е — отвърна той. — Всичко е затворено.
Крачейки един до друг, на Плас дьо ла Резистанс свихме вляво по Авеню Рап. Докато пресичахме Рю дьо л’Юниверсите, от дясната си страна зърнахме за миг Айфеловата кула, осветена в златисто. Стъпките ни отекваха като изстрели по смълчания тротоар. Стигнахме до дома на майка ми. Беше в скромна шестетажна каменна сграда, сгушена между две пищни фасади в стил „Бел епок“. Джо извади ръка от джоба си и отключи уличната порта.
— Имаш ключ? — учудих се аз.
— Винаги съм имал.
Зад портата започваше застлана с каменни плочи пътека, която водеше към вътрешния двор. Портиерната беше вляво, а зад нея имаше малка ниша с древен, бавноподвижен асансьор. Изкачихме се до шестия етаж. От асансьора излязохме на широка, слабо осветена площадка. Подът беше застлан с декоративни керамични плочки. Апартаментът вдясно беше с висока двойна дъбова врата, а върху дискретна месингова табелка беше гравирано: Мосю и Мадам Жерар. Вратата вляво беше боядисана в слонова кост и на нея пишеше: Мадам Ричър.
6
Отвътре се чуха бавни стъпки на тътрузещи се крака; мина доста време, преди майка ми да отвори вратата.
— Bonsoir, maman — каза Джо.
Аз само стоях и я гледах.
Беше много отслабнала, посивяла и прегърбена; изглеждаше с около стотина години по-стара от последния път, когато я бях видял. На левия си крак имаше гипс и се подпираше на алуминиева проходилка. Ръцете й стискаха здраво рамката; през кожата ясно се виждаха вени, кости и сухожилия. Трепереше цялата. Беше станала прозрачна като восъчна хартия. Само очите й бяха същите, каквито ги помнех. Сини, весели и дяволити.
— Джо — каза тя. — И Ричър.
Тя винаги се бе обръщала към мен на фамилно име. Никой не си спомняше откога и защо. Може би аз се бях нарекъл така още като дете. Може би тя просто бе откликнала на желанието ми, както става в много семейства.
— Моите момчета — каза тя. — Я какви са ми хубави!
Говореше бавно и задъхано, но усмивката й беше щастлива. Ние пристъпихме напред и я прегърнахме. На допир тялото й беше студено, крехко, някак безплътно. Сякаш тежеше по-малко от алуминиевата проходилка.
— Какво се е случило? — запитах аз.
— Влизайте — подкани ни тя. — Чувствайте се като у дома си.
С накъсани, несръчни движения тя се обърна с проходилката си и затътри крака по коридора. Задъхваше се, гърдите й свиреха. Тръгнах след нея. Джо затвори вратата и ме последва. Коридорът беше тесен, с висок таван и извеждаше към дневна с паркет, бели канапета и бели стени с огледала в рамки. Майка ми се запъти към едно канапе, обърна се с гръб и бавно се отпусна върху него. Тялото й сякаш изчезна в дебелата тапицерия.
— Какво се е случило? — запитах отново аз.
Тя не отговори. Само нетърпеливо махна с ръка, сякаш да отпъди въпроса. Двамата с Джо седнахме един до друг.
— Ще трябва да ни кажеш — настоях аз.
— Идваме отдалеч — добави Джо.
— Аз пък си помислих, че сте ми дошли на гости — рече тя.
— Не, не си си помислила такова нещо — казах аз.
Тя гледаше упорито в някаква точка на стената.
— Нищо ми няма — каза.
— Не ми прилича на нищо.
— Просто моментът не беше подходящ.
— В какъв смисъл?
— Извадих лош късмет — каза тя.
— Как така?
— Блъсна ме кола. И ми счупи крака.
— Къде? Кога?
— Преди две седмици — каза тя. — На нашата улица. Отвън, пред вратата. Валеше дъжд. Бях с чадър, закриваше погледа ми, стъпих на платното, шофьорът ме видя и натисна спирачките, но паважът беше мокър и колата занесе, много бавно, като в забавен кадър, но аз се парализирах от страх и не можех да помръдна. Усетих я как ме удари в коляното, много леко, като целувка, но костта се пречупи на две. Ужасно ме заболя.
Сетих се за дебелака със строшеното коляно, който се гърчеше в мазната локва пред стриптийз бара край Форт Бърд.
— Защо не ни каза? — запита Джо.
Тя не отговори.
— Но ще се оправи, нали? — запита той.
— Разбира се — отвърна тя. — Това е дребна работа.
Джо ме погледна многозначително.
— А какво още има? — попитах аз.
Тя седеше, все така вперила поглед в стената. Отново махна припряно с ръка.
— Какво още има? — повтори въпроса Джо.
Тя ни изгледа един по един.
— Направиха ми рентгенова снимка — каза накрая тя. — За тях аз съм една старица. А стариците, които си чупят костите, са застрашени от пневмония. Понеже, като лежим неподвижно, дробовете ни не се изпълват добре и се възпаляват.