Трима от полицаите останаха в колите си, само един слезе, за да ме посрещне. Беше с бежов униформен панталон и късо кожено яке, с издърпан до брадичката цип. Без шапка. От значката на якето му разбрах, че се казва Стоктън и е заместник-шеф на полицията. Не го познавах. Никога преди не бях служил по тия места. Беше побелял, около петдесетгодишен. Среден на ръст, възпълен и леко отпуснат, но от начина, по който огледа значките ми, предположих, че може би е бивш военен, каквито впрочем са много от полицаите на гражданска служба.
— Господин майор — каза той вместо поздрав.
Кимнах. Бивш военен, без съмнение. Върху пагоните на майора има златни дъбови листенца, два сантиметра широки, по едно от всяка страна. Човекът ме гледаше изотдолу и малко косо, което не е най-удобният ъгъл, но очевидно знаеше къде да погледне и разбираше от военни чинове. Аз пък познах гласа му. Беше същият, който ми позвъни по телефона в дванайсет и пет секунди.
— Аз съм Рик Стоктън — каза той. — Заместник-началник.
Гласът му беше равен. Явно и преди бе виждал умрели от инфаркт.
— Джак Ричър — отвърнах. — Дежурен от военната полиция.
На свой ред той също позна гласа ми. Усмихна се.
— Значи дойде — рече той. — Все пак.
— Не ми каза, че починалият е с две звезди.
— Е, такъв е.
— Не съм виждал досега мъртъв генерал.
— Малко хора са виждали — отвърна той. От начина, по който го каза, заключих, че е служил в армията.
— Военен, а? — запитах.
— Морски пехотинец — каза той. — Сержант първи клас.
— Баща ми беше служил в морската пехота — отбелязах аз. Когато разговарям с морски пехотинци, не пропускам да подчертая този факт. Сякаш той ме легитимира пред тях, най-общо казано. Да не би случайно да ме вземат за обикновен чорбар. Ала без повече подробности. Не им казвам например, че баща ми е стигнал до чин капитан. Сержантският и офицерският състав на морската пехота не изгарят от взаимна симпатия.
— Хъмър — отбеляза той, като оглеждаше одобрително джипа ми. — Бива ли го?
Кимнах. Хъмър е популярното название на всъдеходния джип „Хъмви“, което е лесна за произнасяне версия на съкращението за „високопроходима многоцелева колесна машина“, което пък описва достатъчно изчерпателно за какво става дума. Така впрочем е с повечето названия в армията — всяко нещо си има име, а името казва всичко, което трябва да знаеш.
— Върши работа — отвърнах.
— Като че ли е малко широчък — отбеляза той. — Не бих желал да го карам в град.
— Пред теб ще има танкове — казах аз. — Да ти проправят пътя. Това е идеята.
Музиката откъм бара кънтеше все така силно. Стоктън не каза нищо.
— Е, да видим умрелия — предложих аз.
Той се обърна и влезе пръв. Натисна един бутон и запали лампата в антрето. После втори, за да освети цялото помещение. Беше стандартна стая, като във всеки мотел. Около метър широко антре с гардероб отляво и баня и тоалетна отдясно. После правоъгълно помещение с размери приблизително шест на три и половина метра, отляво вграден плот със същата дълбочина като гардероба, а срещу него двойно легло със същата дължина като дълбочината на банята. Нисък таван. В отсрещния край — широк прозорец със завеси, с климатичен шкаф под перваза. Повечето неща в стаята бяха поохлузени, захабени и кафеникави на цвят. Самата стая изглеждаше мрачна, спарена и безрадостна.
Върху леглото имаше труп на мъж.
Беше гол, легнал по корем. Бял, наближаващ шейсетте, доста висок. С телосложение на позастарял професионален атлет. Или по-скоро треньор. Все още прилични мускули, но и с малко сланинка на хълбоците, каквато имат възрастните хора, колкото и в добра форма да са. Бледи, безкосмени крака. Стари белези по тялото. Остра като тел посивяла коса, остригана ниско до скалпа; сбръчкана кожа с цвят на гьон отзад на врата. Типичен военен. Сто души да го погледнеха, както си беше чисто гол, и стоте щяха да отсекат: бил е в армията.
— В това положение ли е намерен? — запитах аз.
— Да — отвърна Стоктън.
Втори въпрос: Как така? Човек си наема стая за през нощта и очаква да го оставят на спокойствие, поне до следващата сутрин, докато пристигне камериерката.