— Има ли нещо, което да ни притеснява? — запита Стоктън.
Изправих се. Поклатих глава.
— Не — излъгах.
— Тогава е твой — каза Стоктън. — Аз обаче получавам копие от доклада за аутопсията.
— Дадено — отвърнах.
— Е, честита Нова година — рече той. После излезе и тръгна към колата си, а аз — към моя хъмър. Подадох по радиостанцията сигнал 10–5, пратете линейка, и наредих на сержантката да изпрати и двама военни полицаи, които да опишат и опаковат всички вещи на Креймър и да ги донесат в кабинета ми. После седнах зад волана и зачаках Стоктън и хората му да се разкарат. Проследих с поглед колите им, докато се изгубиха в мъглата, след което се върнах в стаята при Креймър и извадих от джоба на куртката му ключа от наетата кола. Излязох отново навън и отключих форда.
В колата нямаше нищо, ако не се брояха копията от наемния договор и неприятната воня на препарата за почистване на тапицерия. Според договора Креймър бе получил форда в един и трийсет часа следобед на летище „Дълес“ край Вашингтон, бе платил със собствена кредитна карта „Америкън Експрес“, като му бе направена отстъпка. При получаване на колата километражът бе показвал 21 276 километра, а в момента показваше 21 756. Според моята проста аритметика това означаваше, че Креймър е шофирал 480 километра, което горе-долу съответстваше на разстоянието от летището до мотела, без излишни отклонения.
Сложих книжата в джоба си и заключих колата. Погледнах в багажника. Беше абсолютно празен. С всяка крачка, която правех, музиката откъм бара се усилваше. На десет метра от сградата ме лъхна остра миризма на бира и цигарен дим откъм вентилаторите. Проврях се между паркираните коли и намерих вратата. Беше масивна, дървена и плътно затворена заради студа навън. Дръпнах я и в същия миг мощна вълна от пулсиращ тътен и горещ спарен въздух ме удари в лицето. Помещението беше като врящ казан. Вътре имаше поне петстотин души; стените бяха боядисани в черно, червени и лилави лъчи на прожектори се отразяваха от въртящите се огледални топки на тавана. На задната сцена до металния кол видях танцьорка. Беше чисто гола, ако не се смяташе бялата каубойска шапка на главата й. Пълзеше на четири крака и събираше банкноти от зрителите.
Зад касовия апарат до самата врата беше застанал едър мъжага с черна тениска. Лицето му беше изцяло в сянка. В светлото петно от насочения към него прожектор се открояваше само гръдният му кош — широк и цилиндричен като петролен варел. Музиката беше оглушителна; тълпата изпълваше плътно цялото помещение от стена до стена. Излязох заднишком и вратата сама се затвори след мен. Постоях няколко мига на студа, после се извърнах, пресякох обратно платното и се насочих към рецепцията на мотела.
Помещението представляваше потискаща гледка. Луминесцентните тръби пръскаха зеленикава светлина, автоматът за кока-кола до вратата бръмчеше натрапчиво. На стената имаше телефонен апарат с монети, подът беше застлан с протрит линолеум, стената зад високия до кръста плот на рецепцията беше облицована с евтина ламперия от имитация на дърво, каквато повечето хора слагат в мазетата си. Зад плота, подпрян на високо столче, стоеше бял около двайсетгодишен младок с дълга немита коса и скосена безволева брадичка.
— Честита Нова година — казах аз.
Той не отговори.
— Вземал ли си нещо от стаята на умрелия? — запитах.
Той поклати глава.
— Не.
— Да чуя пак?
— Не съм вземал нищо.
Кимнах. Вярвах му.
— И така — казах, — кога пристигна той?
— Не знам. Аз застъпих в десет. Човекът вече беше тук.
Кимнах отново. Креймър бе напуснал паркинга на „Хърц“ при летище „Дълес“ около един и трийсет и две минути, като по показанията на километража не се бе отклонявал, преди да дойде в мотела; следователно можеше да се допусне, че е пристигнал някъде около седем и трийсет. Или може би в осем и трийсет, ако бе спрял да вечеря по пътя. Или най-късно в девет, ако бе карал извънредно предпазливо.
— Ползвал ли е телефона? — запитах.
— Повреден е.
— Че как тогава е поръчал проститутката?
— Каква проститутка?
— Онази, която е чукал, когато е хвърлил топа.
— Тук няма проститутки.
— Или може би е отишъл да си я хване от бара?
— Човекът беше в предпоследната стая, почти до пътя. Откъде мога да знам какви ги е вършил?
— Имаш ли шофьорска книжка?
Младокът не отговори веднага.
— Защо?
— Елементарен въпрос — казах аз. — Или имаш, или нямаш.