— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че от стаята в мотела липсват неща. Билети, резервации, паспорт, програма за пътуването. С две думи: всичко, което човек обикновено си носи в едно куфарче.
Гарбър не отговори.
— Креймър имаше голям куфар — продължих аз. — Платнен, зелен, с кожени ремъци. Обзалагам се десет към едно, че е имал и малко куфарче от същия материал и цвят. Предполагам, че жена му ги е избрала в комплект. Може би по каталог. Като коледен подарък преди десетина години.
— И куфарчето го нямаше?
— Много е вероятно да е държал в него и портфейла си, щом е бил с парадна униформа. С толкова лентички от ордени и медали, вътрешният му джоб сигурно е бил сплескан.
— Е, и?
— Мисля, че проститутката е видяла къде си слага портфейла, когато й е плащал. После двамата се захващат за работа, той хвърля топа, докато е отгоре й, а тя решава да изкара още някой и друг лесен долар. Мисля, че тя му е задигнала куфарчето.
Известно време Гарбър не каза нищо.
— Дали от това произтича проблем? — запита накрая той.
— Зависи какво е имало в куфарчето — отвърнах аз.
2
Затворих телефона и забелязах листчето, което сержантката бе поставила на бюрото ми: Брат Ви се обади. Не остави съобщение. Сгънах го на две и го пуснах в боклука. После отидох в стаята си и поспах три часа. Събудих се петнайсет минути след зазоряване. Малко преди изгрев вече бях отново в мотела. На дневна светлина кварталът не изглеждаше кой знае колко по-привлекателен. На километри наоколо имаше само изоставени, потискащи сгради. И пълна тишина. Никой и нищо не помръдваше. Първата сутрин след Нова година е може би най-спокойното време в което и да било населено място по света. Шосето беше пусто. И в двете посоки не се виждаха никакви коли.
Закусвалнята до бензиностанцията беше отворена, но празна. На рецепцията на мотела нямаше никой. Тръгнах покрай редицата стаи и стигнах до предпоследната. До стаята на Креймър. Вратата беше заключена. Застанах с гръб към нея и се опитах да си представя, че съм проститутка, чийто клиент току-що е умрял. Избутала съм го встрани, облякла съм се набързо, грабнала съм куфарчето му и сега се опитвам да го отмъкна. Какво бих направила? Самото куфарче не ме интересува. Искам парите в портфейла, може би и картата „Америкън Експрес“, следователно ще го преровя, ще грабна парите и картата, а куфарчето ще изхвърля начаса. Но къде щях да направя това?
Най-добре би било в самата стая. По една или друга причина обаче не го правя. Може да съм изпаднала в паника. Може да съм в шок, обхваната от смъртна уплаха, и единствената ми цел е да се махна по-бързо. Та ако не в стаята, къде другаде? Погледът ми се спря върху стриптийз бара насреща. Може би като проститутка и без това ще отида натам. Може би там ми е работното място. Само че едва ли мога да се появя в бара с куфарче в ръка. Колежките ми ще забележат, понеже и без това имам голяма ръчна чанта. Проститутките винаги са с големи чанти. Имат твърде много реквизит, който разнасят със себе си. Презервативи, разни лосиони за масаж, евентуално пистолет или сгъваем нож, понякога дори машинка за вземане на отпечатъци от кредитна карта. По това най-лесно се познава една проститутка. Просто се оглеждате за жена, облечена така, сякаш отива на бал, а чантата й голяма и издута, като да е тръгнала на излет.
Погледнах наляво. Може би ще свия зад мотела. Отзад ще е по-спокойно. Наистина, всички прозорци гледаха нататък, но пък е било нощ и е можело да се очаква, че завесите ще са спуснати. Така че аз завих вляво и пак вляво и се озовах в нещо като правоъгълен заден двор срещу прозорците на стаите, широк пет-шест метра и покрит с изсъхнали буренаци. Представих си, че крача бързо, после се спирам в най-тъмната сянка и огшпом ровя из куфарчето. Намирам каквото търся и захвърлям куфарчето в мрака. Можех като нищо да го запокитя на десетина метра.
Застанах където би могла да е стояла проститутката и мислено очертах една четвърт от кръга. Това се равняваше на около петнайсет квадратни метра, които трябваше да огледам педя по педя. Земята беше камениста и почти замръзнала през нощта. Намерих какво ли не. Боклук, игли от спринцовки, свити от станиол лули за пушене на крек, тас от джанта на буик, колелце от скейтборд. Но не и куфарче.
В дъното на двора имаше дървена ограда. Беше висока около метър и осемдесет. Набрах се на ръце и погледнах оттатък. Зад оградата имаше още един буренясал каменист правоъгълник. Също без куфарче в него. Прескочих оградата и продължих да крача, докато не излязох от задната страна на рецепцията. Имаше прозорче от грапаво стъкло, вероятно на тоалетната за персонала. Под прозорчето на ниска купчина бяха натрупани дузина бракувани климатици, всичките ръждясали. Сигурно се въргаляха на това място с години. Отново свих вляво и излязох на буренясала чакълена площадка с контейнер за боклук по средата. Отворих капака. Беше три четвърти пълен. Но куфарче нямаше.