Още беше в болница, когато се обадиха от Мосад. Оказа се, че са следели развитието на Шошан практически от мига, в който той се записал в Израелските сили за отбрана. „Хизбула“ бележеше възход и най-важната израелска разузнавателна служба се нуждаеше от хора, които да анализират и разкриват ходовете на Иран и подкрепата му за най-новата близкоизточна терористична организация. Шошан се беше занимавал именно с това цели две десетилетия. Започна в „Събиране на информация“, премина през „Политически действия“ и накрая стигна до „Специални операции“, където се издигна до заместник-началник на отдела. Той беше участвал в планирането и провеждането на десетки ликвидации и полувоенни операции, беше помагал при вербуването и ръководенето на агенти от Техеран, Дамаск, че и от по-далеч.
Идеята да изпратят в Иран човек, който далеч не беше в най-добрата си физическа кондиция, не се прие насериозно. Поне не и в началото. Шошан не беше участвал в реална операция почти десет години, а с дългосрочна нелегална дейност под прикритие не се беше занимавал никога. Тъй като обаче алтернативите не бяха много, а Иран все повече се приближаваше до мечтата си да стане ядрена сила, постепенно идеята на Шошан доби смисъл и шефовете престанаха да гледат на нея с насмешка. Беше необичайно дръзка, но проста за изпълнение. Главният директор съзря заложената в плана хитроумност. Имаше обаче един голям проблем. Ако иранците го разкриеха, те щяха да го измъчват, а противно на твърденията на „Амнести Интернешънъл“ мъченията даваха резултат. Колкото и корав и издръжлив да беше човек, един опитен разпитващ екип винаги постигаше добри резултати. Шошан щеше да действа дълбоко в тила на противника без почти никаква поддръжка. Рискът беше огромен, но Израел нямаше голям избор.
Шошан зави по коридора с количката пред него. Вървеше прегърбен и с наведена глава, но под прошарените му вежди очите му бяха нащрек и внимателно оглеждаха пътя отпред. Сигналът беше даден. Петнайсет месеца живот под прикритие щеше да приключи по един или друг начин до двайсет и четири часа. Шошан дори не си позволяваше да мисли за оттегляне. Самата мисъл, че отново ще види своя любим Израел, беше достатъчна да го накара да излезе от тази подземна гробница още днес и да прати по дяволите мисията. Но той не беше извървял толкова път за нищо. Трябваше да проследи операцията да се осъществи докрай. Дори и това да означаваше неговия собствен край.
Вляво отпред се отвори врата и в коридора излязоха двама мъже. Шошан хвърли бегъл поглед към единия, после към другия. Този вляво разпозна веднага. Казваше се Азад Ашани и ръководеше МРС — Министерството на разузнаването и сигурността. Мъжът до него беше като призрак. Преследваше го вече четвърт век. Той беше убил чрез терора си хиляди израелци. Шошан стисна силно дръжката на количката, за да потисне шока си. Наистина ли го беше сполетял такъв невероятен късмет? Шошан овладя нервите си и погледна отново към слепоочията и челото — две черти на лицето, които беше почти невъзможно да се променят. Той беше. Шошан се зае да пресмята в ума си как да се възползва от подаръка, който му изпращаше съдбата. Беше дебнал и гонил Имад Мухтар на три континента, но само два пъти беше близо до успеха. И ето ти сега стоеше пред него лице в лице, в тъмния коридор на иранския ядрен завод в самия ден, отреден за неговото разрушаване.
— Засега не съм впечатлен от твоите мерки за сигурност — каза на фарси мъжът отдясно.
Шошан забави крачка и почти се спря. Али Фарахани, шефът на сигурността, се присъедини към двамата в коридора и застана на пътя на Шошан. Шошан бутна количката към стената и зае възможно най-пасивната поза, която можа, което не беше лесно предвид факта, че всяка клетка от тялото му искаше да грабне отвертката от количката и да я забие в окото на Мухтар.
— Искам да започна с реактора — продължи терористът със заповеднически тон.
Шошан се шокира дори от споменаването на думата „реактор“. Иран полагаше огромни усилия да заблуди света, че реакторът се намираше в Натанз, на около сто и двайсет километра оттук. Той обаче знаеше, че истинското местонахождение беше под тях, но досега не беше чул никой в комплекса да говори толкова открито за това.
Фарахани затвори вратата на кабинета. По лицето му беше изписано крайно недоволство.
— Тази част от територията на комплекса е забранена за теб — отвърна той.
— Нищо не е забранено. Ако искаш, ще се обадя на президента, но ще му кажа колко си некомпетентен и ще се погрижа да те прехвърлят на границата с Афганистан, където до края на кариерата ти ще се разправяш с онези диваци.