— Трийсет и три и една трета, сър. Това е много разумно предложение. В края на краищата, като се има предвид, че дори не знам що за играч сте, не се обиждайте, но все едно залагам на кон, който не съм видял как тича.
Предполагам ще си помислите, че изобщо не трябваше да започвам пазарлък с иконома, и сигурно ще сте прави. Но понеже съм човек с либерално мислене, винаги правя всичко възможно да се отнасям с внимание към нисшите класи. Освен това, колкото повече го обмислях, толкова повече се убеждавах, че никой истински спортсмен нямаше право да отхвърли подобно предложение.
— Добре, Джелкс. Както желаеш.
— Благодаря ви, сър. — Той бавно тръгна към вратата, като се движеше странешком, като рак; хвана дръжката и отново се поколеба. — Ще си позволя да ви дам един малък съвет, сър… ще ми позволите ли?
— Да?
— Просто нейна светлост има навика да надценява ръката си, когато анонсира.
Е, това вече беше прекалено. Толкова се изненадах, че чак изпуснах чорапа си. В крайна сметка, едно беше да сключиш с иконома невинно спортсменско споразумение за бакшиша, а съвсем друго той да заговорничи с вас как да отмъкнете пари от домакинята. Това трябваше да се прекрати.
— Добре, Джелкс, достатъчно.
— Надявам се, че не съм ви обидил, сър. Само исках да ви кажа, че ще играете срещу нейна светлост. Тя винаги си партнира с майор Хадок.
— Майор Хадок? Искаш да кажеш майор Джак Хадок?
— Да, сър.
Забелязах, че когато говореше за този човек, ноздрите на Джелкс едва забележимо пренебрежително потрепваха. Но още по-лошо беше с лейди Търтън. Кажеше ли „нейна светлост“, той произнасяше думите само с външната страна на устните си, сякаш ги докосваше до лимон, а в гласа му се долавяше тънка, подигравателна нотка.
— Надявам се, сега ще ме извините, сър. Нейна светлост ще бъде долу в седем часа. Майор Хадок и останалите също. — Той се изхлузи от стаята като остави след себе си усещане за нещо влажно и лек дъх на някакъв мехлем.
Малко след седем влязох в гостната и лейди Търтън, красива както винаги, стана да ме посрещне.
— Дори не бях сигурна, че ще дойдете — каза тя с характерния си напевен глас. — Ще ми кажете ли пак името си?
— Опасявам се, да не съм приел думите ви буквално, лейди Търтън. Надявам се, че всичко е наред.
— Защо да не е? — отвърна тя. — В тази къща има четиридесет и седем спални. Това е съпругът ми.
Един дребен човечец излезе иззад гърба й и каза:
— Знаете ли, толкова се радвам, че успяхте да дойдете. — Имаше чудесна топла усмивка и когато пое ръката ми, веднага усетих приятелското му ръкостискане.
— И Кармен Ла Роса — добави лейди Търтън.
Това бе жена с мощно телосложение, която от пръв поглед внушаваше мисли за коне. Тя ми кимна и въпреки че почти й бях протегнал ръката си, тя не я пое и ме принуди да пренасоча движението към носа си.
— Настинал ли се? — каза тя. — Колко жалко. Не харесах мис Кармен Ла Роса.
— А това е Джак Хадок.
Бегло познавах този човек. Беше директор на компании (каквото и да означаваше това) и прочут светски лъв. Бях споменавал името му в някои мои статии, но никога не го бях харесвал, до голяма степен, защото изпитвам дълбоко недоверие към всички, които запазват военните си звания и в цивилния живот — особено майори и полковници. Така, както беше застанал — облечен в елегантен смокинг, с пращящо от здраве лице, черни вежди и едри снежнобели зъби, той изглеждаше почти неприлично красив. Когато се усмихваше, имаше навик да повдига горната си устна и да оголва зъбите си, а сега се усмихваше и ми подаваше космата загоряла десница.
— Надявам се, че ще кажете по някоя добра дума и за нас във вашата рубрика.
— Не е зле да го направи — обади се лейди Търтън, — защото в противен случай, аз ще кажа някои гадости по негов адрес в моя вестник.
Засмях се, но тримата, лейди Търтън, майор Хадок и Кармен Ла Роса, вече се бяха обърнали на другата страна и отново се настаняваха върху канапето. Джелкс ми донесе питие, а Сър Базил деликатно ме отведе в другия край на стаята, където спокойно можехме да си побъбрим. Лейди Търтън обаче постоянно привикваше съпруга си да й донесе нещо — още едно мартини, цигара, пепелник или носна кърпичка. Той понечваше да стане, но верният Джелкс винаги го изпреварваше и й го подаваше.
Очевидно Джелкс обичаше господаря си и дваж по-очевидно, ненавиждаше жена му. Всеки път, когато изпълняваше нейно желание, ноздрите му подигравателно потрепваха, а устните му се свиваха като кокошо дупе.
По време на вечерята нашата домакиня настани от двете си страни приятелчетата си, Хадок и Ла Роса. Вследствие на тази необичайна подредба ние със Сър Базил се озовахме в другия край на масата, където спокойно можехме да продължим приятния си разговор за живопис и скулптура. Разбира се, за мен вече бе повече от ясно, че майорът беше запленен от нейна светлост. И отново, въпреки че ми е неприятно да го кажа, но по всичко личеше, че женището Ла Роса преследваше същата птичка.