Цялата тази простотия като че ли ужасно се нравеше на домакинята. Но пък никак не допадаше на съпруга й. Виждах, че докато разговаряхме, сценката отсреща нито за миг не напускаше мислите му. Много често той дори така се разсейваше, че млъкваше насред изречението, очите му се отправяха към другия край на масата и за миг умолително се спираха върху тази прекрасна чернокоса глава със странно потрепващи ноздри. При това положение, Сър Базил не може да не беше забелязал колко възторжена бе жена му, как ръката й, докато жестикулираше, постоянно докосваше китката на майора, и как другата жена, онази, която имаше нещо общо с конете, не преставаше да повтаря:
— Ната-ли-а! Ната-ли-а! Изслушай и мен, най-после!
— Утре — казах — непременно трябва да ми покажете скулптурите в градината.
— Разбира се — отвърна той, — с най-голямо удоволствие. — После отново погледна жена си, а очите му имаха толкова умолително изражение, че чак сърцето ми се сви. Характерът му обаче бе толкова мек и незлоблив, че дори сега беше ясно, че в душата му не бушува гняв и няма никаква опасност да избухне.
След вечеря веднага бях привикан на масата за карти, където щях да партнирам на Кармен Ла Роса срещу майор Хадок и лейди Търтън. Сър Базил кротко се оттегли на канапето с книга в ръка.
В самата игра нямаше нищо необикновено. Беше рутинна и дори доста скучновата. Джелкс обаче бе истинска напаст. Той през цялата вечер кръжеше около нас, празнеше пепелници, носеше питиета и надзърташе в картите ни. Личеше си, че беше късоглед и аз лично дълбоко се съмнявам, че изобщо виждаше какво става, защото може би не знаете, но тук, в Англия, на икономите въобще не се разрешава да носят очила — както, между другото, и мустаци. Това е златното, ненарушимо правило и доста разумно също, макар че, ако ме питате и аз не знам какво точно се крие зад него. Предполагам, че мустаците биха направили вида им твърде благороднически, а очилата — прекалено американски, а къде оставахме ние, в такъв случай? Каквато и да беше причината, Джелкс ни досаждаше цяла вечер; както и лейди Търтън, която постоянно търсеха по телефона от редакцията на вестниците.
В единайсет часа тя вдигна глава от картите и каза:
— Базил, време е да си лягаш.
— Да, скъпа, права си. — Той затвори книгата, изправи се и постоя около минутка да ни погледа. — Стана ли добра игра? — попита.
Другите не му отговориха, затова аз се обадих:
— Да, хубава е.
— Радвам се. Джелкс ще се грижи за вас и ще ви носи всичко, от което имате нужда.
— Джелкс също може да си ляга — каза жена му. Чувах как до мен майор Хадок диша през носа си и мекото последователно тупване на картите върху сукното на масата; а после и Джелкс, който тътреше краката си по килима, докато се приближаваше към нас.
— Не искате ли да остана, милейди?
— Не. Лягай си. Ти също, Базил.
— Да, скъпа. Лека нощ. Лека нощ на всички.
Джелкс му отвори вратата и той бавно излезе последван от иконома.
Когато приключи и следващият робер, аз също казах, че искам да си лягам.
— Добре — отвърна лейди Търтън. — Лека нощ.
Качих се в стаята си, заключих вратата, глътнах хапче и заспах.
На следващата сутрин, в неделя, станах около десет, облякох се и слязох да закуся. Сър Базил ме беше изпреварил и Джелкс вече му сервираше печени бъбречета с бекон и пържени домати. Той искрено се зарадва като ме видя и предложи щом се нахраним да си направим една дълга разходка из имението. Отвърнах, че нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие.
След половин час двамата потеглихме и не можете да си представите какво облекчение изпитах, когато се измъкнах от тази къща и вдишах чистия въздух навън. Беше един от онези топли, слънчеви дни, каквито идват понякога посред зима, след като цяла нощ е валял проливен дъжд и ни изненадват с ярко слънце и пълно безветрие. Голите дървета изглеждаха красиви на слънчевата светлина, от клоните им още капеше вода, а локвите наоколо искряха като диаманти. По небето плуваха малки пухкави облачета.
— Какъв прекрасен ден!
— Да, наистина е прекрасен!
Почти не разменихме повече думи по време на разходката, но не беше необходимо. Той обаче ме разведе навсякъде и ми показа всичко — огромните шахматни фигури и всичките им причудливи събратя. Изящните беседки, езерцата, фонтаните, детския лабиринт, оформен само от габър и липа, така че да може да се използва през лятото, когато храстите се раззеленят, и фигуралните цветни лехи, и алпинеумите, и оранжериите с лозите и нектарините. И скулптурите, разбира се. Повечето от съвременните европейски скулптори бяха там — от бронз, гранит, дърво или варовик; и въпреки че ми беше много приятно да ги гледам, затоплени и искрящи под яркото слънце, продължаваше да ми се струва, че не бяха съвсем на място в това огромно класически оформено пространство.