— Искате ли да си починем малко — предложи Сър Базил, след като бяхме обикаляли повече от час.
Двамата седнахме на бяла пейка край езерце с водни лилии, шарани и златни рибки и запалихме по цигара. Намирахме се доста далеч от къщата, в местност, която се издигаше над нивото на останалата част от имението и пред очите ни се простираше целият парк. Оттук той приличаше на рисунка в някоя от онези стари книги по градинска архитектура, където живият плет, полянките, терасите и фонтаните образуваха красиви фигури от окръжности и квадрати.
— Баща ми купил имението точно преди да се родя — каза Сър Базил. — Оттогава живея тук и познавам всеки сантиметър от него. И колкото повече време минава, толкова повече го обичам.
— Сигурно е прекрасно през лятото.
— Не можете да си представите! Трябва да дойдете да го видите през май и юни. Обещайте ми, че ще дойдете.
— Разбира се — отвърнах. — С най-голямо удоволствие.
Докато му отговарях, наблюдавах как една женска фигура, облечена в червено, се движи сред цветните лехи в далечината. Видях как съпътствана от сянката си, тя прекоси просторна открита поляна и с леко подскачаща походка сви наляво, продължи покрай висока стена от подкастрени тисови дървета и излезе на друга, кръгла полянка, в средата на която имаше някаква скулптура.
— Тази градина е по-млада от къщата — каза Сър Базил. — Проектирана е в началото на осемнайсети век от един французин, казва се Бюмон, същият, който е проектирал и Ливънс в Уестморланд. В продължение на повече от година тук са работили двеста и петдесет работници.
Сега към жената с червената рокля се бе присъединил някакъв мъж. Двамата стояха един срещу друг на около метър разстояние, в самия център на цялата градинска панорама, върху малката кръгла полянка и очевидно разговаряха. Мъжът държеше в ръка някакъв дребен черен предмет.
— Ако ви интересува, мога да ви покажа сметките, които Бюмон е представял на стария херцог, докато е работил върху парка.
— Много бих желал да ги видя. Сигурно са безкрайно интересни.
— Плащал е на работниците си по един шилинг дневно, а те са се трудили по десет часа.
На ярката слънчева светлина никак не беше трудно да се наблюдават движенията и жестовете на двете фигури на полянката. Сега бяха се обърнали към скулптурата, сочеха я подигравателно и по всичко личеше, че остроумничеха и се присмиваха на формите й. Беше произведение от Хенри Мур, изпълнено от дърво — изящен гладък предмет с неподражаема красота, който имаше две или три дупки и няколко странни стърчащи крайника.
— Когато Бюмон посадил тисовите дървета за шахматните фигури и другите неща, той много добре е знаел, че ефектът ще бъде постигнат след повече от сто години. Днес като че ли нямаме такова търпение, когато правим плановете си. Вие как мислите?
— Не — отвърнах. — Нямаме.
Черният предмет в ръката на мъжа се оказа фотоапарат. Сега той беше отстъпил назад и правеше снимки на жената край фигурата от Хенри Мур. Тя заемаше най-различни пози, доколкото успявах да видя, все гротескни и замислени да разсмеят. Веднъж обви с ръце един от стърчащите дървени крайници и страстно го прегърна. После се покатери отгоре му, възседна го и протегна ръце, сякаш държеше въображаема юзда. Високата стена от тисови дървета скриваше двамата от къщата както, между впрочем, и от цялата останала градина, с изключение на хълмчето, където седяхме ние. Имаха пълно основание да смятат, че никой не ги вижда, а дори и случайно да бяха погледнали в наша посока — която беше срещу слънцето — не вярвам, че щяха да забележат двете дребни неподвижни фигури, седнали на пейката край езерцето.
— Знаете ли, обожавам тези тисови дървета — каза Сър Базил. — Цветът им е толкова подходящ за градина, защото отморява очите. А през лятото раздробява общата яркозелена маса на по-малки участъци и я прави по-приятна за съзерцание. Забелязали ли сте колко оттенъци на зеленото има във всяко от тези подрязани дървета?
— Наистина са прекрасни!
Сега мъжът като че ли обясняваше нещо на жената и сочеше към скулптурната фигура. От начина, по който отметнаха глави назад, разбрах, че двамата отново се смееха. Мъжът продължаваше да сочи, а жената заобиколи, мина зад дървената фигура, наведе се и провря главата си през една от дупките й. Фигурата имаше горе-долу размерите на дребен кон, но беше по-тънка, и от мястото, където седях, виждах и двете й страни — отляво, тялото на жената, а отдясно стърчащата й глава. Всичко много приличаше на онези шегички по морските курорти, където пъхаш главата си в дупката на една дъска и те снимат примерно като дебелана. В момента мъжът също я снимаше.