След това заработих по-здраво от всякога, умувах над кофи за смет, които се самоизпразват, и над уред, който да изважда чиниите, след като съдомиялната машина свърши работата си. Всички бяха щастливи… всички, освен Пийт и Рики. Пийт игнорираше Бел като всяко друго нещо, което не одобряваше, но не можеше да промени, ала Рики бе наистина нещастна.
Моя грешка. Рики бе „моето момиче“ още от времето, когато бе шестгодишна в Сандия — с панделки и с големи, сериозни тъмни очи. Аз „щях да се оженя за нея“, когато порасне, и двамата ще се грижим за Пийт. Мислех си, че това е игра, която и двамата играем, и може би си беше така, след като Рики бе сериозна само до такава степен, че да получи евентуално пълно попечителство върху котарака ни. Но знае ли човек какво става в съзнанието на едно дете?
Не съм особено сантиментален спрямо децата. Повечето от тях са малки дяволчета, които не се цивилизоват, докато не пораснат, а някои не успяват дори и тогава. Но Фредерика ми напомняше на собствената ми сестра на нейните години, пък и тя обичаше Пийт и се отнасяше добре с него. Мисля, че ме харесваше, защото никога не говорех назидателно (това ми бе противно от времето на собственото ми детство) и вземах на сериозно участието й в скаутската организация. Рики бе добро дете, имаше си своето ненатрапчиво достойнство, не бе палава, не пискаше, не се катереше в скута на възрастните. Бяхме приятели, споделяхме отговорността за Пийт и, доколкото знаех, това, че бе „моето момиче“, бе част от изтънчената игра, която играехме.
Престанах да я играя, когато сестра ми и майка ми загинаха в деня, когато ни бомбардираха. Това не бе съзнателно взето решение — просто не ми се шегуваше вече и никога не се върнах към играта. Тогава Рики бе на седем години; когато Бел се присъедини към нас, бе на десет и може би на единайсет, когато Бел и аз се сгодихме. Ненавиждаше силно Бел, но мисля, че само аз го усещах, след като го изразяваше единствено чрез нежеланието да говори с нея — Бел наричаше това „свенливост“. а ми се струва, че и Майлс мислеше същото.
Но аз по-добре разбирах Рики и се помъчих да я уговоря. Опитвали ли сте да обсъждате с навлизащо в юношеството си дете нещо, което то не иска да обсъжда? Удоволствието е същото, като да крещите срещу някой баир и да слушате ехото си. Мислех си, че на Рики ще й мине, когато осъзнае колко обичлива бе Бел.
При Пийт нещата стояха по-различно и ако не бях влюбен, щях да открия в поведението му сигурен знак, че аз и Бел никога няма да постигнем разбирателство. Бел „харесваше“ котарака ми — о, разбира се, разбира се! Обожаваше котките, обичаше едва зараждащата се плешивина на темето ми, възхищаваше се на избора ми на ресторанти, въобще харесваше всичко у мен.
Но едно е да харесваш котки, друго е да си коткар.
Хората се делят на коткари и на всички останали, които навярно са мнозинство, което не може да търпи „безвредната, но необходима котка“. Ако се опитат — поради вежливост или някаква друга причина, — то им личи, защото не знаят как да се отнасят към котките, а котешкият протокол е много по-строг от дипломатическия.
Той се основава на личното достойнство и взаимното уважение и притежава духа на dignidad de hombre11 на един латиноамериканец, когото можете да обидите само с риск за живота си.
Котките нямат чувство за хумор, притежават ужасно напомпено его и са много докачливи. Ако някой ме попита струва ли си да се грижиш за тях, ще бъда принуден да отговоря, че логична причина не съществува. По-скоро бих обяснил на някого, който мрази сирената с остри подправки, защо „би трябвало“ да харесва Лимбургер-а. Въпреки това изцяло симпатизирам на онзи мандарин, който отрязал ръкава на безценната си бродирана дреха, за да не събуди заспалото върху него коте.
Бел се стремеше да демонстрира, че „харесва“ Пийт, като го третираше като куче… затова той я издраска. Сетне, бидейки разумен котарак, той изчезна бързешком и за щастие стоя навън достатъчно дълго — инак щях да го напердаша, а Пийт никога не е бит, не и от мен. Да удариш котка е безполезно; котката може да бъде приучена на дисциплина само с търпение и никога — чрез бой.
И тъй, сложих йод на драскотините на Бел, сетне се опитах да й обясня в какво бе сбъркала.
— Съжалявам, че се случи, ужасно съжалявам! Но то ще стане отново и отново, ако се опиташ пак да го направиш!
— Но аз само го галех!
— Е, да… но не го галеше като коте, а като куче. Никога не бива да потупваш котка, трябва само да я галиш. Никога не трябва да правиш резки движения, когато си в обсега на лапите й. Никога не бива да я докосваш, без да й дадеш възможността да разбере намеренията ти… и винаги трябва да си сигурна, че те ще й харесат. Ако не иска да бъде галена, тя ще приеме известно галене само от учтивост — котките са много учтиви, — но трябва да усетиш кога едвам издържа и да престанеш, преди търпението й да се е изчерпило. — Поколебах се малко и додадох: — Ти не обичаш котки, нали?