— Това ли е всичко? — попитах.
— Хм… да. Хайде да го обсъдим и да гласуваме.
— Надявам се, че поне ще ни оставят правото да седим вечер пред вратата на колибите си и да пеем спиричуъли.
— Това не е шега, Дан. Така трябва да стане.
— Аз не се шегувам. Един роб се нуждае от известни отстъпки, за да си държи устата затворена. О’кей, дойде ли моят ред?
— Давай.
Излязох с контрапредложение — то отдавна зрееше в главата ми. Исках да се отървем от производството. Джейк Шмит, нашият производствен шеф, бе свестен мъж; въпреки това непрекъснато ме измъкваха от сладката творческа мъгла, за да оправям разни дефекти в производството — което е все едно да те измъкнат от топлото легло и да те хвърлят в ледена вода. Това бе истинската причина да работя толкова време нощем и да стоя далеч от завода през деня. С придобиването на още излишни сгради и след като вече се обмисляше пускането и на нощна смяна, можех да видя как идва времето, когато нямаше да имам спокойствието да творя, дори и да отхвърлим този напълно неприемлив план да си ги мерим с „Дженърл мотърс“ и „Консолидейтид“. Определено не бях зодия Близнаци: не можех да бъда едновременно и изобретател, и мениджър по производството.
Затова предложих вместо да се разширяваме, да се свием — да продадем на някого лицензите за производството на „Наето момиче“ и „Уили Прозореца“ и да тънем в дивиденти от лицензите. Когато „Гъвкавия Франк“ е готов, ще продадем лиценза и за него. Ако „Маникс“ искат да вземат лицензите, като наддадат най-много за тях, чудесно! Междувременно ще си сменим името на Изследователска корпорация „Дейвис и Джентри“, ще си останем само тримата плюс някой и друг техник, който да ми помага да сглобявам новите машинки. Майлс и Бел само ще си седят и ще броят пристигащите купища пари.
Майлс бавно поклати глава.
— Не, Дан. Продажбата на лицензи ще ни донесе пари, вярно е. Но не и толкова, колкото ще спечелим, ако произвеждаме сами.
— Дявол да го вземе, Майлс, ние няма да произвеждаме сами; тъкмо в това е работата. Ще продадем душите си на „Маникс“. А що се отнася до парите, ти колко искаш? Можеш да използваш едновременно само една яхта и един плувен басейн… и можеш да ги имаш и двете още до края на годината, стига да ги искаш.
— Не ми трябват.
— Какво ти трябва тогава?
Той вдигна глава.
— Дан, ти искаш да изобретяваш. Планът ми ти дава тази възможност плюс всичката помощ и необходимите средства — толкова, колкото потрябват. Аз пък искам да ръководя голям бизнес. Един наистина голям бизнес. Имам таланта за това. — Погледна към Бел. — Не искам да прекарам живота си тук, в средата на пустинята Мохаве в ролята на бизнес-мениджър на един самотен изобретател.
Вторачих се в него.
— Не говореше такива приказки в Сандия. Нима искаш да се оттеглиш, татенце? На Бел и на мен ще ни е неприятно да си отидеш… но щом като си решил така, предполагам, че ще мога да ипотекирам фабриката или нещо подобно и да изкупя дела ти. Не искам да се чувстваш обвързан.
Бях потресен до дъното на душата си, но щом старият Майлс бе толкова настойчив, нямах никакво право да го принуждавам да играе по моята свирка.
— Не, не искам да изляза; искам да се разширим. Ти чу предложението ми. Това е официален ход, който изисква решение на корпорацията. И аз държа на него.
Предполагам, че съм изглеждал изненадан.
— Значи настояваш да го направим по съответния начин? Добре, Бел, резултатът от гласуването е „не“. Протоколирай го. Аз обаче няма да издигам официално контрапредложението си тази вечер. Ще го обсъдим, ще разменим мнения. Искам да останеш доволен, Майлс.
Майлс продължи да упорства:
— Нека го направим както трябва. Обявявай, Бел.
— Добре, сър. Майлс Джентри, акции с право на глас номера… — Тя прочете серийните номера. — Какъв е вашият глас?
— Да.
Тя го записа в книгата.
— Даниел Б. Дейвис, акции с право на глас с номера… — Изчете отново поредицата от числа; не се вслушах във формалностите. — Какъв е вашият глас?
— Не. И с това нещата приключват. Съжалявам, Майлс.
— Бел С. Даркин — продължи тя, — акции с право на глас с номера… — Отново изрецитира номерата. — Гласувам с „да.“
Ченето ми увисна, сетне успях някакси да поема дъх и да възразя:
— Но, мила, не можеш да го направиш! Това са твои акции, така е, но знаеш прекрасно, че…
— Обяви резултата — изръмжа Майлс.
— Гласовете „за“ са мнозинство. Предложението се приема.
— Запиши го в протокола.
— Да, сър.
Следващите няколко минути бяха минути на объркване. Първо й се разкрещях, сетне се опитах да я вразумя, после се озъбих и й казах, че онова, което направи, не бе честно — вярно, бях й приписал част от акциите, но и тя, и аз знаехме, че с тях гласувам аз, че нямам намерение да се разделя с контрола върху компанията, че това бе само един годежен подарък — просто и ясно. По дяволите, миналия април аз дори платих данък общ доход върху акциите. Ако тя бе в състояние да ми скрои такъв номер, докато сме само сгодени, на какво ли щеше да прилича бракът ни?