Защо пък не?
Защо да не му легна и да отспя неприятностите си? По-приятно е, отколкото да постъпиш в Чуждестранния легион, по-чисто от самоубийство, пък и така щях да се разделя напълно със случките и хората, които ми бяха отровили живота. Тогава защо не?
Не се вълнувах чак толкова от възможността да забогатея. Е, да, бях чел „Когато спящият се събуди“ от Хърбърт Уелс — не когато застрахователните компании започнаха да раздават безплатни екземпляри, а преди това, когато си беше просто един класически роман; знаех какво можеше да донесе натрупващата се лихва и увеличената цена на акциите. Но не бях сигурен дали парите ще ми стигнат за Голямото спане и за формиране на достатъчно солиден доверителен фонд. Повече ме привличаха другите доводи: лягаш си, лека нощ, деца, и се събуждаш в друг свят. Може би много по-добър, както те убеждават застрахователните компании… а може би — по-лош. Но във всички случаи — по-различен.
Привличаше ме най-вече възможността да поспя достатъчно дълго, за да съм сигурен, че ще попадна в свят, в който Бел Даркин и Майлс Джентри, но особено Бел, няма да ги има. Ако Бел бе мъртва и погребана, можех да я забравя, да забравя какво ми бе сторила, да я изтрия от паметта си… вместо фактът, че бе само на няколко мили оттук, да гложди непрекъснато сърцето ми.
Чакайте сега да видим — колко време ще ми е необходимо? Бел бе на двайсет и три години — или поне твърдеше, че е на толкова (спомням си, че веднъж се изпусна и спомена, че помнела Рузвелт като президент). Както и да е — беше под трийсет. Ако проспя седемдесет години, отдавна ще са й разлепили некролога. Хайде да са седемдесет и пет — за по-сигурно.
Но тогава се сетих за големия прогрес в геронтологията; говореха за сто и двайсет години като за „нормална“ продължителност на човешкия живот. Може би ще се наложи да проспя сто години. Не бях сигурен дали някоя застрахователна компания ще ми предложи толкова продължителна анабиоза.
Сетне ми хрумна по-демонична идея, вдъхновена от топлото сияние на скоча. Не бе нужно да спя, докато Бел умре; напълно достатъчно и подходящо отмъщение към една жена е да си млад, когато тя е стара. Малко по-млад, та да й натъркаш носа — значи трийсет години спане стигат.
Усетих как нежна като падаща снежинка лапа докосва ръката ми.
— О-о-ще! — обяви Пийт.
— Ненаситен търбух! — отвърнах аз и отново му напълних чинийката с бира. Той ми благодари с учтиво изчакване, след което залочи отново.
Но вече бе прекъснал приятно-злобните ми мисли. Какво, по дяволите, щях да направя с Пийт?
Не можеш да изоставиш котка по начина, по който ще изоставиш например куче; котката няма да го преживее. Понякога те се привързват към къщата, но случаят с Пийт не бе такъв; за него аз представлявах единственото стабилно нещо в този променящ се свят, още откак го бяха отнели от майка му преди девет години… Бях успял да го задържа близо до себе си дори и в армията, а за това е необходима доста хитрост.
Беше в добро здраве и така щеше да си остане, макар да бе целият в белези. Ако можеше да съобрази склонността си към лидерство със своите възможности, щеше да е в състояние да печели още битки и да стане баща на незнайно колко котета през следващите пет години.
Можех да платя и да го дам в приют докато умре (абсурд!) или да го приспят с хлороформ (също толкова немислимо!), или пък да го изоставя. С котките е така: човек или изпълнява докрай поетото задължение, или изоставя горкото животинче да подивее и разрушава вярата му във вечната справедливост.
Тъй както Бел бе съсипала моята.
И така, Дани, приятелю, най-добре ще е да забравиш всичко това. Животът ти може да се е вкиснал като мешана туршия с копър, но това не ти дава ни най-малкото основание да не изпълниш задълженията си и договора си с този свръхразглезен котарак.
Точно когато стигнах до тази философска истина, Пийт кихна; мехурчетата от бирата бяха стигнали до носа му.
— Gesundheit2 — казах му аз, — и престани да пиеш толкова бързо.
Пийт не ми обърна внимание. Държането му на маса бе в общи линии по-добро от моето и той го знаеше. Нашият сервитьор висеше край касата и си говореше с касиера. Обедната навалица се бе разотишла и единствените клиенти, освен нас, бяха на бара. Сервитьорът вдигна глава, когато рекох „Gesundheit“, и каза нещо на касиера. И двамата погледнаха към нас, сетне касиерът вдигна капака на тезгяха и се запъти към масата ни.
Прошепнах:
— Военна полиция, Пийт.
Той се огледа и бързо се шмугна в чантата; придърпах капака й. Касиерът дойде, подпря се на масата ми, огледа седалките и от двете страни на масата.