— Много мъдро решение — рече почтително той. — Иска ми се и аз да можех да постъпя така. Но семейните отговорности, нали разбирате… — Бръкна и извади някакъв формуляр. — Обикновено клиентите за „Съня“ бързат много. Затова нека ви спестя време и неприятности, като попълня този формуляр вместо вас… след което веднага ще уредим медицинския ви преглед.
— Един момент.
— Да?
— Имам въпрос. Можете ли да уредите студено спане и за котка?
Той първо се изненада, а сетне сякаш се засегна.
— Шегувате се.
Отворих капака на чантата; Пийт подаде глава.
— Запознайте се с ортака ми. Още един въпрос, моля. Ако отговорът е „не“, ще отскоча до „Отговорност сентръл вали“. Офисите им са в същата сграда, нали?
Този път изглеждаше вече ужасен.
— Мистър… ъ-ъ-ъ, не чух името ви…
— Дан Дейвис.
— Мистър Дейвис, след като човек прекрачи нашия праг, той е под щедрата протекция на Взаимозастрахователната компания. Не бих могъл да ви пусна да отидете в „Сентръл вали“.
— И как възнамерявате да ме спрете? С джудо?
— Моля ви! — Огледа се, беше разстроен. — Нашата компания държи на етичността.
— Това означава ли, че „Сентръл вали“ не държи на нея?
— Не съм го казал аз, вие го казахте. Мистър Дейвис, не искам да ви влияя…
— Няма и да можете.
— …но вземете примерни договори от всички компании. Консултирайте се с адвокат, а още по-добре — с оторизиран семантик. Разберете какво предлагаме — и осъществяваме — и го сравнете с онова, което „Сентръл вали“ твърди, че предлага. — Отново се озърна и се наведе към мен. — Не бива да го казвам, но се надявам, че няма да ме цитирате — те дори не използват стандартните статистически таблици за смъртността.
— Може би дават отстъпка на клиентите си.
— Какво? Скъпи мистър Дейвис, ние осигуряваме всяка стотинка от натрупания дивидент. Така е според устава ни… докато „Сентръл вали“ е акционерно дружество.
— Може и да купя от техните акции… Вижте какво, мистър Пауъл, само си губим времето. Взаимозастрахователната ще приеме ли моя приятел или не? Ако не, то тогава твърде дълго се задържах тук.
— Искате да кажеде, че ще платите това създание да бъде запазено живо в хипотермия?
— Искам да кажа, че двамата, искаме да предприемем Дългото спане. И не го наричайте „това създание“, името му е Петроний.
— Извинете. Ще формулирам другояче въпроса си. Да разбирам ли, че сте готов да платите две стандартни такси, за да постъпите вие, вие и… ъ-ъ-ъ… Петроний в нашата обител?
— Да. Но не и две стандартни такси. Нещо допълнително — да, разбира се, но можете да ни положите и двамата в един и същи ковчег; не бива да искате за Пийт толкова, колкото вземате за човек.
— Случаят е крайно необичаен.
— Разбирам ви. Но ще се пазарим за цената по-късно… или ще се спазаря със „Сентръл вали“. А сега искам просто да разбера какво точно предлагате.
— Ъ-ъ-ъ… — той забарабани по писалището си. — Един момент само. — Вдигна слушалката и рече: — Опал, свържи ме с д-р Бъркуист.
Не чух продължението, защото той включи кодиращата защитна уредба. След малко обаче остави слушалката и ми се усмихна така, сякаш току-що бе починал богатият му чичо.
— Чудесна новина, сър! За миг бях забравил, че първите успешни експерименти бяха извършени с котки. Технологията и критичните фактори за котките са напълно установени. Всъщност във Военноморската изследователска лаборатория в Анаполис5 има една котка, която повече от двайсет години е под хипотермия и още е жива.
— Мислех си, че ВИЛ бе разрушена, когато улучиха Вашингтон?
— Само сградите на повърхността, сър, но не и помещенията под земята. А това си е истински триумф на технологията, след като животното остана без надзор, изключая автоматичната апаратура, цели две години… и е още живо, без промени, без да е остаряло. Както ще сте жив и вие, сър, за какъвто и период от време да доверите себе си на Взаимозастрахователната компания.
Стори ми се, че му се дощя да се прекръсти.
— Добре, добре, хайде да се заемем с пазарлъка.
Той включваше четири пункта: първо, колко да заплатим за грижите за нас, докато спим зимния си сън; второ, колко дълго желаех да спим; трето, как исках да бъдат инвестирани парите ми, докато съм във фризера; и последно, какво ще стане, ако хвърля топа и изобщо не се събудя.
Спрях се накрая на 2000-а година — хубаво кръгло число и при това само след трийсет години. Боях се, че ако пожелаех по-дълъг сън, щях да изгубя всякаква връзка с действителността. Промените през последните трийсет години (колкото бе траял животът ми) бяха достатъчни на човек да му изскочат от изненада зъркелите — две големи войни и дузина по-малки, падането на комунизма, Голямата паника, изкуствените спътници, преминаването към ядрена енергия — ами, че аз като бях хлапе, нямаше дори многоцелеви лекарства с наркотично въздействие.