— О, не съм го програмирал за това. Но ще го направя, щом искаш. Ще ми са необходими обаче няколко часа. След това, разбира се, ще е винаги в състояние да го върши. Но първия път… ами виж сега, миенето на чинии включва доста алтернативни избори. Това е работа с „преценка“, а не сравнително проста рутинна работа, като да зидаш тухли или да караш камион.
— Добри Боже! Определено се радвам, че поне един мъж разбира от домашна работа. Чу ли го какво казва, скъпи? Но недей да го учиш сега, Дани. Аз ще ги измия сама. — Тя се огледа. — Дани, меко казано, ти живееш като прасе.
Да си призная правичката, изобщо не ми бе минало през ума, че „Протей Пийт“ можеше да свърши моята работа. Бях потънал в планирането на онова, което би свършил за другите хора в комерсиален план и го обучавах за това, докато самият аз просто смитах боклука в единия ъгъл и не му обръщах внимание. Сега вече се заех да го обуча във всички домакински задачи, които бе усвоил „Гъвкавия Франк“; той имаше голям капацитет, след като му бях инсталирал три пъти повече Торсенови тръби, отколкото имаше „Франк“.
Имах време да го осъществя, след като Джон започна да ми помага.
Джени ми напечата описанията; Джон нае адвокат по патентно право, който да му помогне с исковете. Не знам дали Джон му плати в брой или му обеща парче от тортата; изобщо не го попитах. Оставих всичко на него, включително и въпроса какви да бъдат дяловете ни; така не само бях свободен за истинската си работа, но и смятах, че решавайки подобни задачи, той никога няма да се изкуши както Майлс на времето. А и, честно казано, това не ме интересуваше; парите сами за себе си не са важни. Или Джон и Джени бяха такива, за каквито ги смятах, или можех да се оттегля в някоя пещера и да стана отшелник.
Настоях само за две неща.
— Джон, мисля, че трябва да кръстим фирмата „Автоматизационна инженерна корпорация «Аладин»“.
— Звучи доста претенциозно. Какво лошо има в „Дейвис & Сътън“?
— Така трябва да бъде, Джон.
— Тъй ли? Пак ли предчувствието ти го подсказа?
— Може би, може би. За търговската марка ще използваме изображение на Аладин, който потърква лампата си и над него се извисява духът. Ще направя една груба скица. И още нещо: по-добре седалището на компанията да е в Лос Анджелис.
— Какво? Е, сега вече отиде твърде далеч. Имам предвид, ако очакваш от мен да я ръководя. Какво му е лошото на Денвър?
— Нищо лошо няма в Денвър, хубав град е. Но не е подходящ да отвори човек фабрика в него. Избираш си някое хубаво място и един слънчев ден се събуждаш и виждаш, че федералният анклав просто го е прегазил и изгубваш бизнеса си, докато не успееш да се преместиш на ново място. Освен това, работната ръка е кът, частите се доставят отвън, строителните материали се намират само на черния пазар. Докато Лос Анджелис разполага с неограничено количество квалифицирана работна ръка, която се увеличава с всеки ден, Лос Анджелис е морско пристанище, Лос Анджелис е…
— Ами смогът? Не си струва.
— Скоро ще се справят със смога. Повярвай ми. А и не си ли забелязал, че и Денвър започва да си „изработва“ свой смог?
— Чакай малко, Дан. Ти вече ми даде да разбера, че аз ще трябва да ръководя този бизнес, докато ти самият ще се запилееш по своя си работа. Добре, съгласих се. Но и аз трябва да имам правото на известен избор при какви условия ще работя.
— Това е необходимо, Джон.
— Дан, никой жител на Колорадо, който е с всичкия си, няма да се премести в Калифорния. Аз служих там по време на войната; и го знам. Вземи за пример Джени; тя е родом от Калифорния, това е тайният й срам. Не можеш да я излъжеш да се върне там. Тук имаме зими, сезоните се сменят, имаме чист планински въздух, великолепни…
Джени вдигна глава.
— Е, не бих отишла чак до там да твърдя, че никога не бих се върнала.
— Какво, какво, скъпа?
Джени мълчаливо си плетеше; тя никога не вземаше думата, освен ако наистина не искаше да каже нещо. Сега остави плетката — това бе сигурен знак.
— Ако се преместим там, скъпи, ще можем да се запишем в клуба „Оукдейл“; там плуват на открито през цялата година. Мислех си за това миналия уикенд, когато видях леда на басейна в Боулдър.
Останах до вечерта на втори декември 1970-а, до последната възможна минута. Наложи се да взема три хиляди долара назаем от Джон — цените, които плащах за частите бяха направо скандални — но му предложих ипотека върху акциите като гаранция. Той ме остави да я подпиша, сетне я скъса и я хвърли в кошчето.
— Ще ми ги върнеш, като се видим пак.
— Това ще е след трийсет години, Джон.
— Толкова много?
Замислих се. Той никога не бе ме подканвал да му разкажа цялата история след онзи следобед отпреди шест месеца, когато ми каза честно, че не вярвал в най-съществената й част, но въпреки това е готов да гарантира за мен в клуба.