Рекох му, че е време да му я разкажа.
— Да събудим ли Джени? И тя има правото да чуе.
— Хм… не. Нека поспи до момента, в който трябва да тръгваш. Джени е много праволинеен човек, Дан. Тя не се интересува кой си и откъде идваш, стига да те харесва. Ако ми се види подходящо, ще й го преразкажа някой ден.
— Както искаш.
Той ми даде възможността да му разправя всичко, спирах само да напълни чашите ни — моята с джинджифилова бира; имах си причини да не пия алкохол. Когато стигнах до мига, в който се приземих в планината досами Боулдър, спрях.
— Това е — рекох. — По един въпрос обаче се колебая. Оттогава насам непрекъснато оглеждам контурите на местността и мисля, че паднах от не повече от половин метър. Ако бяха — искам да кажа „ако биха“ — изровили този изкоп за лабораторията по-дълбоко, щях да се погреба жив. И може би щях да убия и двама ви — или дори да взривя целия окръг. Просто не знам какво би станало когато вълна с плоска форма се променя отново в маса, където вече съществува друга маса.
Джон продължи да пуши.
— Е? — рекох. — Какво мислиш?
— Дани, ти ми разказа предостатъчно за това как ще изглежда Лос Анджелис — имам предвид Голям Лос Анджелис. Като се видим, ще ти кажа доколко си бил точен.
— Точен съм. Най-много някоя подробност да се е изплъзнала от паметта ми.
— Хм… съдейки по думите ти, разказът ти е логичен. И въпреки това смятам, че си най-симпатичният психар, когото съм познавал. Не че това ти пречи на инженерната работа… или да бъдеш добър приятел. Харесваш ми, момко. За Коледа ще ти подаря усмирителна риза.
— Нека бъде по твоему.
— Налага се да се държа така. Другата възможност е аз напълно да съм превъртял… а това ще бъде доста сериозен проблем за Джени. — Погледна часовника. — Най-добре ще е да я събудя. Ще ме скалпира, ако те пусна да си вървиш без да си се сбогувал с нея.
— Не бих го и помислил дори.
Откараха ме до международното летище на Денвър, Джени ме целуна за довиждане на входа. Взех самолета за Лос Анджелис в единайсет.
11.
На следващата вечер, трети декември 1970-а, накарах шофьора на таксито да ме остави на една пресечка разстояние от къщата на Майлс; пристигнах доста рано, тъй като не помнех точно кога бях отишъл там първия път. Беше вече тъмно, когато приближих къщата, но забелязах само неговата кола до бордюра, затова се оттеглих на стотина метра — оттам можех да наблюдавам улицата — и зачаках.
Две цигари по-късно видях да приближава втора кола, която спря и фаровете й изгаснаха. Изчаках още две минути, след това се забързах към нея. Бе моята собствена кола.
Нямах ключ, но това не представляваше пречка; потънал винаги до гуша в инженерните проблеми, често забравях ключовете си; затова отдавна си бях изработил навика да държа резервен комплект в багажника. Извадих ги и влязох в колата. Бях паркирал на леко надолнище, затова без да включвам светлините или да паля двигателя, пуснах колата по инерция до кръстовището, там запалих двигателя, но не и светлините и паркирах колата на подходната алея пред гаража откъм задния двор на Майлс.
Гаражът бе заключен. Надникнах през мръсното стъкло и видях очертанията на нещо, закрито с чаршаф. По очертанията му познах, че бе моят стар приятел „Гъвкавия Франк“.
Гаражните врати не са построени да издържат напъна на човек, въоръжен с щанга и с решителност — поне не бяха в Калифорния през 1970-а. Отне ми броени секунди. Разглобяването на „Франк“ на части и натоварването им в колата отне доста повече време. Отначало обаче проверих дали бележките ми и чертежите бяха там, където подозирах че са — наистина бяха там, първо прибрах тях и ги хвърлих на пода в колата, сетне се заех с „Франк“. Никой не знаеше по-добре от мен как е монтиран, а работата се ускори много от това, че не се интересувах какви повреди ще му нанеса; въпреки всичко се потрудих доста, като истински човек-оркестър, в продължение на почти час.
Тъкмо бях натоварил в багажника и последния чарк — шасито от инвалидна количка, — и спусках капака доколкото бе възможно, когато чух Пийт да вие. Наругах се мислено за това, че бях изгубил толкова време да разпарчедисам Франк и забързах към задния им двор. Тогава започна патакламата.
Бях си обещал да се насладя на всеки миг от триумфа на Пийт. Но не можах да го видя. Задната врата бе отворена и светлината се лееше през рамката с мрежа пред нея, но макар и да чувах шумовете от тичането, блъскането, смразяващия боен вик на Пийт, писъците на Бел, те не ми доставиха удоволствието да се появят в полезрението ми. Затова се промъкнах до вратата, надявайки се да зърна поне нещичко от кървавата схватка.