Обясних, че съм чичо на едно от тях, че името ми е Даниел Б. Дейвис и че имам да съобщя нещо на детето относно семейството му. Тя ме контрира с изявлението, че други посетители, изключая родителите, се допускат, само в тяхно присъствие, а и освен това посещенията са разрешени след четири часа.
— Не искам да посещавам Фредерика, но трябва да й предам това съобщение. Случаят е спешен.
— В такъв случай го напишете и аз ще й го предам, веднага щом свърши с гимнастическите упражнения.
Изглеждах разстроен (такъв си и бях) и това си пролича, когато рекох:
— Не бих искал да го направя. Ще бъде далеч по-добре, ако го предам лично на детето.
— Да не е починал някой от семейството?
— Не. Но има семейни проблеми. Съжалявам, госпожо, но не мога да кажа на никой друг. Отнася се до майката на племенницата ми.
Съпротивата й отслабваше, ала още не бе взела решение. Тогава в спора се включи и Пийт. Носех го седнал на лявата си ръка, а с дясната придържах гърдите му; не исках да го оставям в колата, а и знаех, че Рики ще иска да го види. Обикновено се примирява да го носят така доста време, но този път изглеждаше отегчен.
— Х-р-р-р?
Тя го погледна и рече:
— Хубав котарак. И аз имам една котана в къщи, досущ като него, може и да са от едно котило.
Рекох важно:
— Той е котаракът на Фредерика. Трябваше да го взема със себе си, защото… ами, защото е необходимо. Няма кой да се грижи за него.
— О, горкичкият! — тя го почеса под брадата, направи го правилно, слава Богу, и Пийт прие ласката, пак слава Богу, с протегнат врат напред и затворил очи в неприлично доволно изражение. Иначе той е в състояние да заема много твърда линия с непознати, особено ако не му харесат първите им стъпки.
Настойничката на младежта ми каза да седна на масата под дърветата пред главната квартира. Бе достатъчно отдалечена, за да може едно частно посещение да се осъществи под зоркото й око. Благодарих й и зачаках.
Не видях кога бе приближила Рики. Чух вика „Чичо Дани!“ и още един, когато се обърнах:
— Довел си и Пийт! О, това е чудесно!
Пийт издаде едно дълго, клокочещо „М-ъ-ъ-ъ-р!“ и скочи от моите ръце в нейните. Тя го улови сръчно, нагласи го в позата, която най-много му допада, след което за няколко секунди ме загърбиха, докато си разменяха любезности по котешкия протокол. Сетне тя вдигна глава и рече сериозно.
— Чичо Дани, ужасно се радвам, че си тук.
Не я целунах; не я докоснах изобщо. Не съм от онези, които си падат по галенето на деца, а и Рики бе от онзи тип дечурлига, които приемат ласките, само когато са неизбежни. Нашите отношения още от началото, когато тя бе шестгодишна, се основаваха на взаимното уважение към индивидуалността и личното достойнство на другия.
Но я гледах. С възлестите си коленца, още слабички, но бързи, тя не бе толкова хубава, както бе като малко дете. Шортите и тениската, с които бе облечена, плюс белещата се от слънцето кожа, драскотините и раните и обяснимата мръсотия не добавяха много към женствения й блясък. Бе като ескиз с молив на онази жена, в която щеше да се превърне; недодялаността й на младо жребче се загатваше единствено от огромните й, сериозни очи и очарованието на измацаната й муцунка.
Изглеждаше възхитително.
Рекох:
— И аз ужасно се радвам, че съм тук, Рики.
Опитвайки се несръчно да задържи Пийт с една ръка, тя бръкна с другата в издутия джоб на шортите си.
— Но съм и изненадана. Току що получих писмо от теб — извикаха ме тъкмо като раздаваха писмата; още не съм го отворила. Да не би в него да пише, че ще дойдеш днес?
Тя го извади, измачкано и прегънато, за да влезе в твърде малкия за него джоб.
— Не, не пише това, Рики. В него пише, че заминавам. Но след като го пратих, реших да дойда и да се сбогувам лично.
Изражението й бе мрачно, сведе поглед.
— Заминаваш ли?
— Да. Ще ти обясня, Рики, но е много дълго. Нека седнем и ще ти кажа.
Седнахме един срещу друг на масата под дървесата и аз заговорих. Пийт лежеше на масата между нас, подобно статуята на лъв, каквито обикновено стоят пред библиотеките, стъпил с лапки върху смачканото писмо, присвил доволно очи, пееше тихичката си песен, прилична на бръма на рой пчели в гъста ливада детелини.
Изпитах голямо облекчение, че тя вече знаеше за женитбата на Майлс и Бел, никак нямаше да ми е приятно аз да й го съобщавам. Вдигна глава, сетне веднага сведе поглед и рече напълно безизразно:
— Да, знам. Татко ми писа за това.
— Аха, разбирам.
Изведнъж придоби мрачно изражение, което въобще не бе детинско.