— Аз няма да се върна там, Дани. Няма да се върна.
— Виж какво, Рики-тики-тави, знам как се чувстваш. Определено не искам да се връщаш там, бих те взел със себе си, ако можех. Но как би могла да не се върнеш? Той е твой татко, а ти си само на единайсет години.
— Няма нужда да се връщам. Той не ми е истински баща. Баба ще дойде да ме вземе.
— Какво? Кога ще дойде?
— Утре. Ще пътува с кола от Броули. Писах й и я попитах дали не мога да отида да живея при нея, защото няма да остана повече с татко, след като онази е там. — Успя да вложи в това местоимение повече презрение, отколкото всеки възрастен би изразил с една ругатня. — Баба ми отговори, писа ми, че не се налага да живея при него, след като не искам, защото той така и не ме е осиновил и тя е моята законна настойничка. — Погледна ме загрижено. — Истина е, нали? Не могат да ме принудят.
Усетих как ме облива могъщата вълна на огромно облекчение. Единственото, което ме тревожеше от „завръщането ми“, бе как да предпазя Рики от вредното влияние на Бел за… ами, през следващите две години; да, струваше ми се, че две години щяха да бъдат напълно достатъчни.
— Щом не те е осиновил досега, Рики, съм напълно сигурен, че баба ти ще успее, стига и двете да проявите твърдост. — После се намръщих и прехапах устни. — Но утре можеш да имаш неприятности. Могат да се възпротивят и да не те пуснат с нея.
— Как могат да ме спрат? Просто ще се кача в колата и ще замина.
— Не е толкова лесно, Рики. Тези, които ръководят лагера, трябва да спазват известни правила. Баща ти — имам предвид Майлс, — Майлс те е довел тук; и те няма да са съгласни да те пуснат с някой друг, освен с него.
Долната й устна увисна.
— Няма да стане. Ще си ида с баба.
— Да. Но бих те посъветвал как да стане това. Ако съм на твое място няма да им кажа, че си тръгвам; ще им река само, че баба иска да ме повози малко — и после няма да се върна.
Напрежението й спадна.
— Добре.
— И… ъ-ъ-ъ… не си вземай чантата или нещо друго, та да отгатнат намеренията ти. Не се опитвай да вземеш други дрехи, освен тези, с които си облечена в момента. Напъхай в джобовете парите и всичко останало, което искаш да запазиш. Нямаш тук много неща, от които не би се лишила, нали?
— Май не. — Изглеждаше обаче замислена. — Банският ми костюм е чисто нов…
Как да обясниш на едно дете, че има моменти, когато се налага да изоставиш багажа си? Не можеш — децата са готови да се върнат в горящата сграда, за да спасят куклата или плюшеното си мече.
— Хм… Рики, нека баба ти да им каже, че ще те закара до Ароухед да поплувате заедно… след това би могла да те заведе на вечеря в хотела там, но ще те върне в лагера преди вечерната проверка. Тогава ще можеш да си вземеш банския и хавлиена кърпа. Но нищо друго. Баба ти дали ще се съгласи на такава лъжа заради теб?
— Предполагам да. Да, сигурна съм, че ще го направи. Тя смята, че хората трябва от време на време да използват малки „бели“ лъжи, инак няма да могат да се понасят. Но казва също, че лъжите могат да се употрябяват, ала не бива да се злоупотребява с тях.
— Вижда ми се разумна жена. Е, така ли смяташ да постъпиш?
— Ще го направя точно така, Дани.
— Добре. — Взех смачкания плик. — Рики, казах ти, че трябва да замина. Няма да ме има много дълго време.
— Колко дълго?
— Трийсет години.
Очите й се разшириха още, ако това изобщо бе възможно. Когато си на единайсет, трийсет години не са просто много; те са цяла вечност. Добавих:
— Съжалявам, Рики. Но трябва да замина.
— Защо?
Не можех да отговоря на този въпрос. Истинският отговор бе невероятен, а лъжа нямаше да свърши работа.
— Рики, много е трудно да се обясни. Но се налага да замина. Не мога да постъпя иначе. — Поколебах се, после добавих: — Ще предприема Дългото спане. Студеното, нали разбираш какво имам предвид?
Тя знаеше. Децата свикват с новите идеи по-бързо от възрастните; Студеното спане бе любима тема на комиксите. Изглеждаше ужасена и възрази:
— Но, Дани, аз никога повече няма да те видя!
— Не, ще се видим. Трийсет години са много време, но ние ще се видим отново. И с Пийт също. Защото той ще дойде с мен; той също ще предприеме Студеното спане.
Тя погледна Пийт, по-скръбна от всякога.
— Но, Дани, защо ти и Пийт просто не дойдете да живеете при нас в Броули? Така ще е много по-добре. Баба ще хареса Пийт. Ще хареса и теб, тя казва, че няма нищо по-хубаво от това в къщата да се усеща мъжка ръка.
— Рики… мила Рики… трябвала го направя. Моля те, не ме придумвай.
Започнах да отварям плика.
Тя изглеждаше ядосана, брадичката й затрепери.
— Мисля, че онази има нещо общо с тая работа.