— Какво? Ако имаш предвид Бел, не е така. Поне не е съвсем така.
— Тя няма да предприеме Студеното спане с теб, нали?
Мисля, че потреперих при тези думи.
— Добри Боже, не! Бих тичал десетки мили, за да я избегна.
Рики като че ли се омилостиви малко.
— Знаеш ли, бях ти адски ядосана заради нея. Направо бях бясна.
— Съжалявам, Рики. Най-искрено съжалявам. Ти бе права, а аз сгреших. Но тя няма нищо общо с това. За мен връзката с нея е приключила завинаги, честен кръст. А сега — за това. — Извадих сертификата за всичко, което притежавах в „Наето момиче инк.“ — Знаеш ли какво представлява?
— Не.
Обясних й.
— Давам го на теб, Рики. Тъй като няма да ме има толкова време, искам то да е у теб.
Извадих документа, с който й прехвърлях акциите, скъсах го и прибрах парчетата в джоба си; не можех да рискувам — за Бел не представляваше никаква трудност да откъсне някой лист от документите и да го подмени, а ние още не бяхме излезли напълно извън нейния обсег. Обърнах сертификата и проучих стандартната форма за прехвърляне на гърба му, опитвах се да разбера как да го предам под попечителството на Банк ъф Америка като доверителен фонд за…
— Рики, как е цялото ти име?
— Фредерика Вирджиния. Фредерика Вирджиния Джентри. Нали го знаеш?
— Наистина ли е „Джентри“? Нали каза, че Майлс не те е осиновявал?
— Уф! Рики Джентри съм откак се помня. Но ти имаш предвид истинското ми име. То е същото като на баба; същото, като на истинския ми татко. Хайнике. Но никой не ме нарича така.
— Отсега нататък ще го правят.
Написах „Фредерика Вирджиния Хайнике“ и добавих: „Да бъдат прехвърлени, когато изпълни двайсет и една години“. Усетих как по гърба ми пробягаха тръпки — първоначалният документ за прехвърлянето щеше да се окаже недействителен във всички случаи — бях пропуснал да го заверя.
Понечих да се подпиша и тогава забелязах, че нашата копойка бе протегнала шия и ни следеше. Погледнах часовника си и видях, че бяхме си говорили цял час; времето ми изтичаше.
Исках обаче всичко да е както трябва.
— Госпожо!
— Да?
— Да знаете дали има случайно наоколо някой нотариус? Или ще трябва да ходя до селото?
— Аз самата съм нотариус. Какво желаете?
— О, Господи! Чудесно! Имате ли печат?
— Никъде не ходя без него.
И така, подписах се пред нея и тя дори добави един ред (след като Рики потвърди, че ме познава, а Пийт мълчаливо свидетелства за моята почтеност като член на коткарското братство), използвайки разширената формула: „когото лично познавам под името Даниел Б. Дейвис…“
След като положи печата си върху моя подпис и сама се подписа, въздъхнах с облекчение. Нека сега Бел само се опита да изфалшифицира и това!
Госпожата ни изгледа с любопитство, но не каза нищо. Рекох тържествено:
— Човек не е в състояние да предотврати трагедиите, но може да повлияе върху последиците от тях. За образованието на детето, нали разбирате?
Тя отказа всякакво възнаграждение и се върна в офиса си. Обърнах се към Рики и рекох:
— Дай това на баба си. Кажи й да го отнесе в някой клон на Банк ъф Америка в Броули. Там ще свършат всичко останало.
И поставих документа пред нея. Тя не го докосна.
— Сигурно струва много пари, нали?
— Доста. Но ще струва още повече.
— Не го искам.
— Но, Рики, аз искам да го получиш.
— Не го ща. Няма да го взема. — Очите й се напълниха със сълзи, гласът й потрепери. — Ти си отиваш завинаги и… не ме обичаш повече. — Подсмръкна. — Както когато се сгоди за онази. А би могъл да дойдеш заедно с Пийт и да заживееш с баба и с мен. Не ми трябват парите ти!
— Рики, чуй ме, Рики. Вече е прекалено късно. Не мога да си ги взема, дори и да искам. Вече са твои.
— Не ме интересува. Няма и да ги докосна. — Тя протегна ръка и погали Пийт. — Пийт не би си тръгнал, не би ме изоставил… освен ако не го принудиш. А сега няма да имам дори и Пийт.
Отговорих не съвсем уверено:
— Рики? Рики-тики-тави? Искаш ли отново да се срещнеш… с мен и с Пийт?
Едва я чух.
— Разбира се. Но няма да стане.
— Би могла.
— Как? Каза, че ще предприемеш Дългото спане… каза, че ще е за трийсет години.
— Така е. Ще го сторя. Трябва. Но, Рики, ето какво можеш да направиш ти. Бъди добро момиче, иди да живееш при баба си, ходи на училище и остави тези пари да се трупат. Когато станеш на двайсет и една години — ако все още искаш да ни видиш, — ще имаш достатъчно пари сама да предприемеш Дългото спане. А когато се събудиш, аз ще съм там и ще те чакам. Двамата с Пийт ще те очакваме. Обещавам най-тържествено.
Изражението й се промени, но не се усмихна. Размишлява дълго върху чутото, сетне рече: