— Наистина ли ще сте там?
— Да. Но ще трябва да си определим среща. Затова го направи така, както ти казах. Уреди въпроса с „Космополитън иншуърънс къмпани“ и се увери, че ще постъпиш в Ривърсайдската обител… направи така, че да те събудят точно в първия ден на май през 2001-а. И аз ще бъда там и ще те чакам. Ако искаш да присъствам, когато отвориш за първи път очи, ще трябва да им го съобщиш предварително, иначе няма да ме пуснат по-далеч от чакалнята; знам я онази обител, много са придирчиви. — Извадих един плик, който бях приготвил преди да напусна Денвър. — Няма нужда да запомняш всичко това; тук съм описал последователността. Само го запази, а като станеш на двайсет и една години, сама ще решиш. Но можеш да бъдеш сигурна, че аз и Пийт ще бъдем там и ще те чакаме, независимо дали ще дойдеш или не.
Оставих приготвените инструкции върху сертификата за акциите.
Мислех си, че я бях убедил, но тя не докосна нито един от документите. Гледа ги известно време, след което каза:
— Дани?
— Да, Рики.
Не смееше да вдигне очи, а гласът й бе толкова тих, че едва я чувах. Но все пак я чух.
— Ако го направя… ще се ожениш ли за мен?
Ушите ми писнаха, светлината в погледа ми се замъгли. Но й отговорих твърдо и далеч по-високо, отколкото бе нейният тон.
— Да, Рики. Много искам. И правя усилие заради това.
Трябваше да й оставя още едно нещо: отделен плик с надпис „Да се отвори в случай, че Майлс Джентри почине“. Не й обясних нищо, просто й казах да го прибере. Пликът съдържаше доказателства за разнообразната кариера на Бел — брачна и всякаква друга. В ръцете на някой адвокат тези документи щяха да спечелят без бой съдебната битка относно завещанието му.
После й дадох моя пръстен от Техническия (това бе всичко, което имах) и й казах, че е неин; бяхме вече сгодени.
— Прекалено ти е голям, но можеш да го задържиш. Ще ти подаря друг, когато се събудиш.
Тя го стисна силно в юмрук.
— Няма да се наложи.
— Добре. А сега се сбогувай с Пийт, Рики. Трябва да вървя. Не мога да остана и минута повече.
Тя прегърна Пийт, после ми го подаде, погледна ме без да мигне в очите, макар сълзите да се стичаха по бузите й и да оставяха чисти браздички.
— Довиждане, Дани.
— Не „довиждане“, Рики. А „до скоро виждане“. Ще те чакаме.
Беше вече десет без четвърт, когато се върнах в селото. Разбрах, че вертолет-бус щеше да отпътува за центъра на града след двайсет и пет минути, затова намерих единствената автокъща за използвани коли и сключих най-бързата сделка в историята, като оставих колата си на половината от цената й срещу пари в брой. Така ми остана време само да вкарам скришом Пийт в буса (много са придирчиви, заради котки, на които им става лошо, като летят) и пристигнахме в офиса на Пауъл малко след единайсет.
Пауъл бе сърдит, загдето бях отменил договора, според който Взаимозастрахователната трябваше да управлява имуществото ми и имаше особено силното желание да ми изнесе лекция по повод на изгубените ми документи.
— Не мога да помоля същия съдия да одобри постъпването ви за втори път в рамките на двайсет и четири часа. Това е крайно необичайно.
Размахах му една пачка пари в брой, при това с убедителни числа, изписани върху тях.
— Нямам нищо против да ме скастриш, старши. Искаш ли ми паричките или не? Ако не, кажи си, ще отида в „Сентръл вали“. Защото заминавам днес.
Той продължи да се пеняви, но се предаде. Сетне възропта срещу увеличаването на студеното спане с шест месеца и не искаше да гарантира точната дата на събуждане.
— В договора обикновено пише „плюс — минус“ един месец в случай на административни неуредици.
— В този не пише. В този пише „27 април 2001-а“. Но за мен няма значение дали най-отгоре пише „Взаимозастрахователна“ или „Сентръл вали“. Мистър Пауъл, аз купувам, а вие продавате. Ако не продавате онова, което търся, ще ида там, където го продават.
Той промени договора и двамата го подписахме. Точно в дванайсет. Отидох за последен медицински преглед. Лекарят ме погледна.
— Останахте ли трезвен?
— Трезвен като монахиня.
— Това не е никакво доказателство. Ще видим.
Прегледа ме почти толкова внимателно, колкото и „вчера“. Най-накрая остави гуменото си чукче и рече:
— Изненадан съм. В далеч по-добра форма сте, отколкото вчера. В удивително по-добра форма.
— Ех, докторе, не знаете причината за това…
Държах Пийт и го галех, докато му слагаха успокоителна инжекция. Сетне легнах и се оставих да поработят върху мен. Предполагам, че можех да почакам още ден, та дори и повече, но истината бе, че отчаяно се стремях да се върна в 2001-а.