— Не, докторе.
Той понече да възрази, но сви рамене и се обърна към пациентката си.
— Събуди се, Фредерика. Събуди се. Трябва да се събудиш сега.
Миглите й потрепнаха и тя отвори очи. Погледът й се зарея в един момент, сетне ни зърна и се усмихна сънливо.
— Дани… и Пийт.
Вдигна и двете си ръце — и видях, че носеше университетския ми пръстен на левия си палец.
Пийт измърка, скочи на леглото и започна да се трие о нея — знак на бурна радост от посрещането.
Д-р Ръмси искаше тя да остане още един ден, но Рики не щеше и да чуе. Затова повиках такси и отскочихме до Броули. Баба й бе починала през 1980-а и социалните й връзки бяха прекъснати, но бе оставила някои неща на съхранение — най-вече книги. Поръчах да ги изпратят в „Аладин“ до Джон Сътън. Рики бе малко замаяна от промените в родния й град и не изпусна ръката ми, но изобщо не изпадна в онази ужасна носталгия, която е най-голямата опасност след Съня. Искаше само да напуснем Броули колкото е възможно по-скоро.
Затова наех друго такси и прескочихме до Юма. Там се подписах в градските регистри с хубав, закръглен почерк, като използвах цялото си име „Даниел Буун Дейвис“, тъй че да няма никакви съмнения кой точно Д.Б.Дейвис е осъществил този свой магнум опус. Няколко минути по-късно стоях, стиснал малката й ръчица в своята, и изричах задавено:
— Аз, Даниел, вземам теб, Фредерика… докато смъртта ни раздели.
Пийт бе моят кум. Свидетели мобилизирахме в сградата на съвета.
Веднага след това напуснахме Юма и отидохме в едно ранчо-къмпинг, наехме вила далеч от главната сграда, снабдена с моя „Енергичен бобър“, който да тегли и да мъкне, тъй че не се налагаше да се срещаме с никого. Пийт проведе една монументална битка с котарака, който дотогава бе „стопанинът“ на ранчото, ето защо трябваше или да го държим вътре, или под око навън. Това бе единственият недостатък, за който мога да се сетя. Рики прие положението си на омъжена така, сякаш тя го бе изобретила, а аз… е, аз пък имах Рики.
Няма кой знае какво още за разказване. С акциите от пакета на Рики — това бе най-големият самостоятелен пакет, — преместих Макбий на горния етаж в ролята на „почетен инженер-изследовател“ и назначих Чък за главен инженер. Джон е шефът на „Аладин“ и непрекъснато заплашва, че ще се пенсионира, но тревогата е фалшива. Той, аз и Джени държим контрола в компанията, след като той е бил достатъчно предвидлив да издаде преференциални акции и да не изпусне контролния пакет. Не съм в бордовете и на двете корпорации; не ги управлявам и те се конкурират. Конкуренцията е хубаво нещо — Дарвин добре го е измислил.
А що се отнася до мен, то аз съм си „Инженерна компания Дейвис“ — чертожна зала, малка работилница и един стар механик, който ме смята за луд, но изпълнява чертежите ми с поносима точност. Когато завършим нещо, подавам документи за лицензиране.
Възстанових бележките си от разговорите с Туичъл. Сетне му писах да му съобщя, че съм успял и съм се върнал чрез Студено спане… извиних му се раболепно, че се бях „усъмнил“ в него. Питах го дали иска да види ръкописа, след като го завърша. Той изобщо не ми отговори и предполагам, че още ми е сърдит.
Но аз наистина пиша и сетне ще разпратя книгата до всички библиотеки, дори ако се наложи да я издам на собствени разноски. Поне това му дължа. Дължа му, разбира се, много повече; дължа му и за Рики. И за Пийт. Ще озаглавя книгата „Невъзпят гений“.
Джени и Джон изглеждаха така, сякаш ще живеят вечно. Благодарение на гериатрията, чистия въздух, слънцето, физическите упражнения и характера си, който не се поддава на никакви тревоги, Джени е все така хубава на… предполагам, че е на шейсет и три години. Джон продължава да смята, че съм „само“ един ясновидец и не иска да приеме доказателствата. Е, добре де, как съм го направил? Опитах се да обясня на Рики, но тя се обърка, когато й казах, че докато сме прекарвали медения си месец, наистина и без майтап съм бил и в Боулдър, а докато бях при нея в Девическия скаутски лагер, същевременно лежах упоен от наркотици в долината Сан Фернандо.
Тя се намръщи. Затова рекох:
— Нека погледнем теоретически на въпроса. Изглежда логично, ако подходиш към проблема по математически път. Да предположим, че вземем едно морско свинче — бяло с кафеви петна. Слагаме го в клетката и го изпращаме с една седмица назад във времето. Но преди една седмица ние вече сме го намерили там, така че в това време го слагаме в една клетка със самото него. И сега имаме две морски свинчета… макар всъщност това да е едно и също свинче, едното със седмица по-старо. Тъй че като вземеш едното от тях и го върнеш една седмица назад…