— Чакай малко! Кое от двете?
— Кое ли? Ами то си е едно. Ще вземеш онова, което е със седмица по-младо, разбира се, защото…
— Нали каза, че е само едно. Сетне каза, че са две. После пък каза, че двете са едно. Но си щял да вземеш едното от двете… след като те са само едно…
— Опитвам се да обясня как двете могат да са само едно. Ако вземеш по-младото…
— Как можеш да разбереш кое от двете свинчета е по-младо, след като си приличат като две капки вода?
— Ами, можеш да отрежеш опашката на онова, което ще изпращаш назад. Сетне, като се върне, можеш да…
— Но, Дани, защо е необходима такава жестокост? А освен това морските свинчета нямат опашки.
Като че ли това доказваше нещо. Не биваше изобщо да се впускам в обяснения.
Но Рики не е човек, който да се ядосва за маловажни неща. Като видя, че се разстроих, тя рече:
— Ела тук, скъпи. — Разроши колкото коса ми бе останала и ме целуна. — Не си те представям двоен. Единия от теб е всичкото, което ми е нужно на света. Кажи ми само следното: радваш ли се, че ме изчака да порасна?
Употребих всичките си способности да я убедя, че се радвам.
Тълкованието, което се опитах да й дам, обаче, не обяснява всичко. Бях се пообъркал, макар аз, самият, да се возех на въртележката и да броях завъртанията й. Защо не открих съобщението за собственото си възвръщане? Имам предвид второто, през април 2001-а, а не през декември 2000-а. Би трябвало; бях там и проверявах онези списъци. Събудиха ме (вторият път) в петък, на 27 април 2001-а; би трябвало съобщението да излезе в броя на „Таймс“ от следващия ден. Но не го видях. Проверих и ето ти го: „Д.Б.Дейвис“ в броя на „Таймс“ от събота, 28 април, 2001-а.
Философски погледнато, едно изписано с мастило редче може да създаде различна вселена, тъй както и да обяви континента Европа за изчезнал. Нима старата идея за „разклоняващите се времеви потоци“ и „многочислените вселени“ бе вярна? Нима бях попаднал в друга, различна вселена, различна, защото бях променил обстоятелствата? И дори успях да намеря Рики и Пийт в нея? А съществува ли някъде (или по-скоро някога) друга вселена, в която Пийт ще мяучи, докато, отчаян и изоставен, не поеме нанякъде да се погрижи сам за себе си? И в която Рики няма да успее да избяга с баба си, а ще трябва да изстрада отмъстителния гняв на Бел?
Едно печатно редче не е достатъчно доказателство. Може би бях заспал онази вечер и бях пропуснал да прочета името си, а на сутринта бях изхвърлил вестника в сметопровода, решил, че вече съм го прочел. Аз наистина съм разсеян, особено когато си мисля за работата.
Но какво щях да сторя, ако го бях видял? Да ида там и да срещна себе си — и да полудея окончателно? Не, ако го бях видял, нямаше да направя нещата, които сторих после — „после“ за мен самия, — и които доведоха до всичко това. Ето защо изобщо не би могло да се случи по този начин. Управлението на процеса е от типа „отрицателна обратна връзка“, която представлява своего рода „защитна верига“, защото самото съществуване на печатното редче зависеше от това да не го зърна; евентуалната възможност да го видя е била прибавена към изключените „невъзможности“ в основната схема на механизма.
„Съществува божество, което определя целите ни, оформя това, което желае волята ни.“24
Свободна воля и предопределеност в едно изречение, и двете — валидни. Съществува само един реален свят, с едно минало и едно бъдеще.
„Както бе в началото, така е сега и така ще бъде, свят безконечен, амин.“
Само един… но достатъчно голям и сложен, за да включва и свободната воля, и пътуването във времето, и всичко останало в своята схема на взаимоотношения, обратна връзка и защитни вериги. Позволено ти е да правиш всичко в рамките на тези правила… но винаги се връщаш при своята собствена врата.
Аз не съм единственият човек, който е пътувал във времето, Форт е описал много случаи, за които не съществува друго обяснение, Амброуз Биърс25 — също.
Или да вземем онези двете дами в градините на Трианон. Имам усещането, че добрият стар док Туичъл е натискал онзи бутон доста по-често, отколкото си призна сам… да не говорим за някои други, които може би са знаели как да го правят — в миналото или в бъдещето. Много се съмнявам обаче, че това ще се узнае. В моя случай само трима души са осведомени и двама от тях не ми вярват. Както е казал Форт, човек строи железници, когато дойде времето на железниците.
Ала Лионард Винсънт не ми излиза от ума. Нима бе наистина Леонардо да Винчи? Нима е пресякъл континента и се е върнал в Европа с Колумб? В енциклопедията пише, че животът му бил такъв и такъв, но той би могъл да редактира текста. Ясно как става; и на мен ми се наложи да направя нещо подобно. В Италия от петнайсети век не са имали осигурителни номера, документи за самоличност или пръстови отпечатъци; може и да е променил текста.
25
Амброуз Биърс (1842-1914?) — американски писател, известен най-вече с късите си, язвителни и силно повлияни от Едгар Алън По разкази. През 1913 г. отива в Мексико и изчезва мистериозно, смята се, че е воювал в Гражданската война. — Бел.прев.