И този риск врагът не бе пресметнал. Затова когато войната свърши, на мен ми платиха, вместо да бъда ликвидиран или изпратен в робски лагер; тогава Майлс и аз заедно започнахме бизнеса си — долу-горе по същото време застрахователните компании бяха започнали да предлагат Студеното спане.
Отидохме в пустинята Мохаве, организирахме малка фабрика в едно ненужно на ВВС здание и започнахме да произвеждаме „Наето момиче“ — от мен инженерната работа, от Майлс — опитът му на юрист и бизнесмен. Да, аз изобретих „Наето момиче“ и целия й род — „Уили Прозореца“ и останалите, — макар че няма да намерите името ми изписано върху тях. Докато служех в армията, мислех много усилено къде могат да намерят приложение усилията на един инженер. Да отиде на работа в „Стандарт оил“, в „Дюпон“ или в „Дженеръл мотърс“? След трийсет години работа ти дават тържествена вечеря и пенсия. Няма да си пропуснал нито едно ядене, ще си пътувал сума пъти със самолетите на компанията. Но не си сам шеф на себе си. Другият голям пазар за инженери е в държавните служби — добра начална заплата, хубави пенсии, никакви грижи, трийсетдневен годишен отпуск, прилични привилегии. Но нали до вчера бях сърбал попарата на държавата и исках сам да си бъда господар?
А какво бе онова, за което стигаха силите на един инженер и не бяха нужни шест милиона човекочаса, за да излезе на пазара първият модел? Инженерство от типа „велосипедно ателие“ с жълти стотинки начален капитал — така, както Форд и братята Райт са започнали. Всички твърдяха, че това време е минало. Аз не вярвах.
Автоматизацията изживяваше бум — химически заводи, които се нуждаят само от двама наблюдатели на приборите и един пазач; машини, които отпечатват билети в един град и зачертават мястото с кръстче „заето“ в шест други града, стоманени къртици, които копаят въглища, докато момчетата от миньорския профсъюз само шляпат белот и гледат. И така, докато бях на заплата при Чичо Сам, погълнах всичките електронни схеми, чипове, платки и кибернетични модели, до които можех да стигна с моя допуск до военни тайни.
Кое е последното нещо, което би могло да се автоматизира? Отговор: трудът на всяка домакиня. Не се опитвах да измисля някаква научнообоснована домашна среда; жените не искаха това; те желаеха просто една по-добре обзаведена пещера. Но домакините все още се оплакваха от проблема „Прислуга“, при това толкова време след като прислужниците бяха споделили съдбата на динозаврите. Рядко бях срещал домакиня, у която да не дреме синдромът на робовладелеца; изглежда те си мислеха, че наистина би трябвало да налагат с камшик селските момичета, които трябва да са благодарни, че са им дали възможността да търкат подове по четиринайсет часа на ден, да ядат огризки и всичко това — срещу възнаграждение, на което ще се намръщи и един помощник-водопроводчик.
Ето защо нарекохме нашето чудовище Наето момиче — името напомняше за онези полуробини-имигрантки, които баба ми на времето пердашеше. В основни линии бе просто една усъвършенствана прахосмукачка, която възнамерявахме да извадим на пазара на цена, конкурентна на обичайните смучещи метли.
Онова, което „Наето момиче“ трябваше да прави (имам предвид първия модел, а не полуинтелигентния робот, в който го доразвих), бе да чисти подове… всякакви подове, по цял ден и без надзор. А на света няма под, който да не се нуждае от почистване.
Машинката метеше, миеше, прахосмучеше или полираше, като сверяваше с магнитните ленти на идиотската си памет кое точно да избере. Вдигаше от земята всичко с размерите на парченце молив и по-големи и го поставяше на подноса върху горната си повърхнина, за да прецени някой по-умен от нея дали да го задържи или да го изхвърли. По цял ден безшумно диреше мръсотия с такива модели на търсене, че да не пропусне нищо; и вследствие на безкрайното си тършуване за мръсни повърхности оставяше подире си само чисти подове. Напускаше всяко помещение, където има хора, като добре обучена камериерка, освен ако господарката й не щракнеше едно копче, с което да съобщи на бедното същество, че е добре дошло да влезе. Някъде около обяд машинката се завръщаше в кошарата си за бързо зареждане — това бе преди да я снабдим с практически неизтощим захранващ блок.
Между първия модел на „Наето момиче — М1“ и прахосмукачката нямаше кой знае какви разлики. Но една от тях бе съществена и достатъчна — че чистеше без надзор; тъкмо тя я продаваше.