Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон
(книга трета от поредицата „Експанзията“)
На Уолтър Джон Уилямс, който ни показа как да го правим, и на Кери Вон, която се погрижи да не оцапаме твърде много работата
Пролог
Манео
Манео Юнг-Еспиноза — Нео за приятелите му от станция Церера — се беше сгушил в пилотската кабина на малкия кораб, кръстен от него „Уай Кю“. След близо три месеца вероятно му оставаха не повече от петдесетина часа, преди да започне да създава история. Храната му бе свършила преди два дни. Единствената питейна вода, с която разполагаше, беше половин литър рециклирана пикня, която вече бе минала през тялото му повече пъти, отколкото би могъл да преброи. Беше изключил всичко, което можеше да се изключи. Реакторът бе спрян. Все още разполагаше с пасивни монитори, но не и с активни датчици. Единственото осветление в кабината идваше от сиянието на екраните. Електрическото одеяло, с което се бе загърнал, с подпъхнати под тялото му краища, също не работеше. Спрени бяха широкообхватният и фокусираният предавател, а идентификаторът бе разединен още преди да изпише новото име на корпуса. Не бе летял толкова дълго само за да позволи някакъв случаен импулс да го издаде на флотилиите.
Петдесет часа — дори по-малко — и единственото, което трябваше да прави през това време, бе да остане невидим. И да не се сблъска с нещо, но тази част бе в las manos de Dios1.
Братовчедка му Евита го въведе в нелегалното общество на катапултистите. Това беше преди три години, точно преди петнайсетия му рожден ден. Беше си останал у дома, майка му бе отишла на работа в завода за преработка на вода, баща му имаше среща с групата за поддръжка на енергосистемата, на която бе началник, а Нео бе пропуснал да отиде на училище за четвърти път през този месец. Когато системата обяви, че някой чака на вратата, Нео предположи, че е училищният охранител, дошъл да му се скара, задето е толкова мързелив. Но вместо него завари там Евита.
Тя бе с две години по-голяма, дъщеря на майчината му сестра. Същинска поясна. От тези с издължени, крехки тела, само дето тя наистина бе от там. Нео я хареса от първия миг, когато я видя. Често се опитваше да си представи как ли ще изглежда, ако се съблече. Какво ще бъде, ако я целуне. А ето че сега бе дошла сама и апартаментът бе изцяло на негово разположение. Сърцето му залумка три пъти по-бързо още преди да отвори вратата.
— Esa, unokabatya — рече тя и махна с ръка.
— Hoy — отвърна той, опитвайки се да се държи спокойно и хладнокръвно. И той като нея бе израсъл в големия град на станция Церера, но баща му беше нисък и набит, което издаваше, че е землянин. Това не пречеше на Нео да ползва космополитния сленг на поясните, ала от нейните устни той звучеше далеч по-естествено. Когато Нео говореше, бе все едно, че облича чуждо яке.
— Едни койоси ще се събират долу при порта. При Силвърстари Кампус — повдигна тя горната си устна, мека и пълна като възглавница. — Идваш?
— Що не? — сви рамене Нео. — И без туй нямам друга работа.
По-късно той се досети, че са го довели, защото Мила Сана, марсианката с конска физиономия, която бе по-малка от него, го е харесала и всички искаха да се забавляват, докато гледат как тази грозотия се върти около мелеза, но тогава не му пукаше. Ходеше на срещите при Силвърстари Кампус и там чу за катапултирането.
А то се правеше така: някакъв койо стъкмява корабче. Може да е от останки. Може да е откраднал някои части. Последното бе най-вероятно. Едва ли е нужно нещо повече от термоядрен факел, противоускорително кресло и въздух и вода, колкото да свършиш работата. Сетне всичко опира до изчисляване на траекторията. Без ъпстейнова приставка факелният двигател гори пръчките твърде бързо, за да те откара на значително разстояние. Във всеки случай не и без чужда помощ. Номерът е да планираш траекторията така, че ускорението — и най-добре да се ползва само за кратко — да осигури на кораба гравитационна помощ, засмуквайки скоростта от планета или луна, и да продължиш нататък толкова, колкото ти позволява тласъкът от тях. А след това да измислиш как да се прибереш, без преди това да пукнеш. Цялото това нещо се проследяваше от двойно кодирана черна мрежа, в която бе по-трудно да се проникне, отколкото в системите за сигурност на Лока Грейга или „Златен клон“. Може би тъкмо те я бяха създали. Всичко това бе далеч извън всякакви предели на закона и някой приемаше залозите. Естествено, заради опасността. Накрая, когато се върнеш, вече всички знаят кой си. Можеш да цъфнеш на някой купон и да се наливаш до забрава, да си бъбриш с когото искаш, и дори да подхванеш Евита Юнг за дясната цица и тя няма да ти каже да си махнеш ръката.