Мускулестият тупна на пода и от устата му рукна кръв. Насекомоподобният се откъсна от нея, но това беше грешка. Тя задържа прегънатия му лакът и направи движение с хълбоците. Той беше по-едър от нея и бе живял през целия си живот на планета с по-голяма гравитация. Беше натъпкан със стероиди и можеше да се уповава на някои подобрения в тялото. Но тя нямаше нужда да е по-силна от него. А само да е по-силна от малките кости в китката и лакътя. Той изгуби равновесие и падна на коляно.
Мелба — не Клариса — се завъртя около него, увивайки дясната си ръка около шията му, след това я затвори в ключ отляво, защитавайки главата си, ако мъжът реши да удари назад. Не се налагаше да е по-силна от него, само достатъчно силна да притисне меките артерии, по които течеше огромно количество кръв.
Пистолетът на Травин гръмна и направи дупка в дивана. Пяната вътре приличаше на експлодирала гъба. Времето ѝ изтичаше. Тя извика, съсредоточавайки силата на вика в ръцете и раменете си. Усети как се прекършва вратът на насекомоподобния. Травин стреля отново. Ако я уцели, ще умре. Не се страхуваше от това. Тази мисъл бе някъде извън съзнанието ѝ. Оставаше още съвсем малко. И трябваше да се свърши бързо. Много бързо.
Ако беше достатъчно умен, щеше да гръмне и трети път. Това щеше да е мъдра постъпка. Предвидлива. Но той не бе нито мъдър, нито предвидлив. Подчини се на тялото си и се опита да побегне. Той беше маймуна и милионите години еволюция му крещяха да избяга от хищника. Че няма време за повече грешки. Тя усети, че в гърлото ѝ се надига нов вик.
Времето полетя. Пръстите ѝ се впиха в шията на Травин. Главата му бе завряна в ъгъла на бюрото. По скалпа му се стичаше кръв. Тя го натисна, но той бе твърде тежък. Пусна го и той рухна на пода, като стенеше оглушително.
Стене. Значи е жив. Сега вече страхът се върна и заедно с него се появи гадене. Той беше жив все още. Имаше пистолет. Трябва да разбере какво е станало с него. Тя затършува наоколо с изтръпнали и безчувствени пръсти.
— Партньори — произнесе и пусна два куршума в главата му. Сигурно ги чуха отвън въпреки глъчката. Тя се надигна, доближи металната врата и натисна дръжката. Беше залостена. Никой не би могъл да влезе, освен ако не разполага с ключ. Можеше да е спокойна. Те няма да повикат полиция. Надяваше се, че няма да повикат.
Тя се свлече на пода. По лицето ѝ се стичаха реки от пот, тялото ѝ се тресеше. Точно сега не можеше да си позволи да изгуби съзнание. Не и тук. Сви колене към гърдите си, захлипа, но не от страх или мъка, а от това, което ѝ причиняваше собственото ѝ тяло. Някой почука плахо на вратата. Сетне малко по-настойчиво. Още само няколко минути и с нея всичко ще бъде наред. Не, няма да бъде. Е, поне няма да е толкова зле. Само няколко минути.
Ето защо хормоналното модифициране никога не бе намерило място при военните. Отряд войници, лишени от колебание и страх, натъпкани с адреналин и готови да разкъсат другите и себе си, но да спечелят боя. Но същите тези войници след няколко минути ще лежат сгърчени на земята и ще оставят друг да завладее бойното поле. Недалновидна технология, поне от тази гледна точка, но не и лишена от преимущества. Лесна за осъществяване и не особено скъпа. Подходяща за случаи като този. Първото, което ѝ хрумна, докато планираше операцията.
Хлипанията ѝ се усилиха и тя започна да повръща. От опит знаеше, че няма да продължи дълго. Между напъните гледаше как мускулестият се опитва да си поеме дъх през смазания ларинкс, но това бе борба с предизвестен край. Въздухът се изпълни с мирис на кръв и повръщано. Мелба си пое дъх и избърса чело с опакото на ръката. Боляха я синусите и не знаеше дали е от повръщането или заради фалшивите жлези, имплантирани в тъканите. Не че имаше значение.