Сега вече на вратата се чукаше отчаяно. Тя различи гласа на дебелия. Времето ѝ бе на привършване. Взе найлоновия плик и го прибра в джоба. Мелба Алзбета Кох изпълзя през прозореца и тупна на улицата. По ръцете ѝ имаше кръв. Трепереше при всяка крачка. Очите я боляха от слънчевата светлина и тя използваше сенките да се прикрива. В тази част на Балтимор можеха да я видят хиляди и същевременно да се направят, че не са я видели. Атмосферата на анонимност, създавана от наркодилърите и сутеньорите, сега действаше в нейна полза.
Тя вече знаеше, че ще се оправи. Че всичко ще бъде наред. Последният инструмент бе на мястото си, оставаше само да се прибере в хотела и да пийне нещо, което да възвърне баланса на електролитите ѝ, а след това да поспи. След няколко дни ще се яви на борда на „Церизиер“ и ще започне дългото си пътуване към границите на Слънчевата система. С изправен гръб и избягвайки погледите на минувачите, тя продължи нататък. Дванайсетте пресечки до хотела ѝ се струваха вечност. Но тя ще успее. Ще направи каквото трябва да бъде направено.
Защото тя е Клариса Мелпомене Мао. Семейството ѝ разполагаше със съдбините на градове, колонии и планети. А сега баща ѝ седеше в анонимен затвор, бе му забранено да се среща с когото и да било, освен с адвокатите, и доживяваше остатъка от дните си в безчестие. Майка ѝ се бе скрила в частен дом на Луната и скъсяваше отреденото ѝ време с лекарства. Братята и сестрите — тези, които още бяха живи — се бяха пръснали по места, където да се скрият от омразата на два свята. Някога името на семейството ѝ е било изписано със звездна светлина и кръв, а сега ги бяха накарали да изглеждат като негодници. Бяха ги унищожили.
Но тя можеше да поправи нещата. Нямаше да е лесно, нито пък щеше да стане веднага. Понякога ѝ се струваше, че жертвата е твърде голяма, но въпреки това бе готова. Щеше да накара всички да видят колко несправедливо бе постъпил Джеймс Холдън със семейството ѝ. Тя щеше да го изобличи и унижи.
А след това щеше да го унищожи.
4.
Ана
Анушка Воловодова, пастор Ана за паството ѝ на Европа — или преподобната доктор Воловодова за хората, които не харесваше, — седеше на кожения стол с висока облегалка в кабинета си, когато се появи съпругът побойник.
— Николай — рече тя, опитвайки се да вложи в гласа си толкова топлина, колкото ѝ даваше сърце. — Благодаря ти, че ми отдели време.
— Ник — поправи я той и седна на металния стол пред бюрото. Металните столове бяха по-ниски от нейния и това придаваше на стаята вид на зала за аудиенции, като тя заемаше мястото на съдника. Това бе причината да избягва да сяда зад бюрото, когато се срещаше с някого от енориашите. Имаше удобен диван покрай дългата стена, далеч по-подходящ за лични разговори и обсъждания. Но от време на време усещането за авторитет, което даваше високият стол, се оказваше полезно.
Както и сега.
— Ник — повтори тя, сплете пръсти и подпря на тях брадичка. — София ме навести тази сутрин.
Ник повдигна рамене. Изглеждаше като ученик, когото са хванали да преписва. Беше висок мъж с издължено, мършаво тяло, каквото имаха обитателите на външните планети. Ана знаеше, че работи като монтажист на повърхността. Тук, на Европа, това означаваше дълги дни в тежък вакуумен скафандър. Хората, които вършеха тази работа, бяха яки като биволи. Ник бе от тези, които имаха представа какво е въздействието на физиката им върху околните и умееха да се възползват от това.
Ана му се усмихна. На нея тия номера не ѝ минаваха.
— В началото не искаше да ми каже какво е станало. Трябваше да мине известно време, преди да се съгласи да си вдигне ризата. Не че ми беше необходимо да видя синините, знаех, че са там. Но държах да направя снимки.
Когато каза „снимки“, той се наведе напред и очите му започнаха да сноват наляво-надясно. Вероятно смяташе, че така изглежда суров и заплашителен. Но всъщност приличаше на гризач.
— Тя падна… — поде той.
— В кухнята — изпревари го Ана. — Зная, каза ми. А след това известно време плака. После ми призна, че пак си започнал да я биеш. Помниш ли какво ти казах, че ще стане, ако я удариш отново?
Ник се размърда неспокойно на стола. Едрите му костеливи ръце бяха стиснати толкова силно, че кокалчетата бяха побелели. Не смееше да я погледне в очите.
— Не исках да го направя — смотолеви. — Стана някак от само себе си. Но съм готов пак да го обсъдим.
Тя се покашля и поклати глава.
— Не. Твърде късно е. Веднъж вече разговаряхме с теб за гнева. Църквата ти плати да преминеш курс на лечение. Това се искаше от нас и ние го свършихме.