Лицето му придоби решителен вид.
— Сега пак ли ще ми изнесеш някоя от твоите проповеди за Исус? Писнало ми е, до гуша ми е дошло… — Ник вдигна ръка до брадичката си — от тези глупости. София също само дрънка за това. „Пастор Ана каза!“ Знаеш ли какво? Майната ѝ на пастор Ана, каквото и да е казала.
— Не — поклати шава Ана. — Няма да има проповеди за Исус. Това също го минахме вече.
— Тогава какво правим тук?
— Спомняш ли си — погледна го тя — какво казах, че ще ти се случи, ако я удариш отново?
Той пак повдигна рамене, сетне стана рязко и се обърна. Докато се преструваше, че разглежда една от дипломите ѝ на стената, изръмжа:
— Защо трябва да ме е грижа какво си казала, пастор Ана?
Тя въздъхна бавно и облекчено. Когато се подготвяше за тази среща, не беше сигурна, дали ще може да направи това, което трябваше да бъде направено. Имаше силна, вродена ненавист към лъжите, а сега се налагаше да унищожи някого чрез лъжа. Или ако не с лъжа, то с измама. Оправда го пред себе си, защото си каза, че с това ще спаси друг човек. Но знаеше, че няма да е достатъчно. Ще се наложи да плаща за стореното с дълги безсънни нощи и колебания. На този етап поне гневът щеше да ѝ помогне.
Ана прошепна една кратка молитва: „Моля те, помогни ми да спася София от човека, който ще я убие, ако не го спра“.
— Казах — рече тя, втренчила поглед в гърба му, — че ще се погрижа да идеш в затвора.
Ник се обърна и на мишето му лице се изписа хитро изражение.
— Брей, така ли?
— Да.
Той пристъпи към нея с бързи движения, типични за ниската гравитация. Вероятно целеше да я сплаши, но за Ана, израснала в дъното на кладенеца на Земята, те изглеждаха смешни. Тя едва се сдържа да не се разсмее.
— София няма да каже нито думичка — промълви Ник, втренчил поглед в нея. — Тя не е чак толкова глупава. Падна в кухнята — ето какво ще заяви в съда.
— Навярно — съгласи се Ана и извади от чекмеджето електрошоковия пистолет. Държеше го в ръка така, че да не може Ник да го види. — Страх я е до смърт от теб. Но не и мен. Вече не ми пука за теб.
— Ами? — Ник се наклони още напред, в опит да я сплаши, като навлезе в личното ѝ пространство. Ана се наведе към него.
— Но София е член на това паство и е моя приятелка. Децата ѝ играят с дъщеря ми. Аз ги обичам. Ако не направя нищо, ти ще я убиеш.
— И какво толкова ще направиш?
— Ще се обадя на полицията и ще им кажа, че си ме заплашвал. — Тя посегна с лявата си ръка към настолния терминал. Жест, който целеше да го предизвика. Със същия успех би могла да каже: „Хайде, спри ме“.
Той се ухили злобно, сграбчи я за ръката и я стисна достатъчно силно, за да я заболи. Достатъчно, за да ѝ остави синини. Тя насочи с другата ръка пистолета към него.
— Какво е това? — ахна Ник.
— Благодаря ти — усмихна се Ана, — че ме улесни.
Простреля го и той падна, гърчейки се, на пода. Усети слабия откат в ръката и рамото си. Цялата настръхна. Включи терминала и се обади на София.
— София, миличка, тук е пастор Ана. Моля те, изслушай ме. Съвсем скоро полицията ще дойде у вас да пита за Ник. Трябва да им покажеш синините. Да им кажеш какво се е случило. Ник вече ще е в затвора. Ти ще си в безопасност. Той се нахвърли върху мен, когато го попитах какво е станало с теб, и ако не искаш и двете да пострадаме, бъди искрена с полицаите.
След няколко минути убеждение най-сетне София се съгласи да разговаря с полицията. Ник вече помръдваше вяло с ръце и крака.
— Не мърдай — нареди му Ана. — Почти приключихме.
Тя се обади в полицейското управление на Ню Долинск. Земната корпорация, която навремето имаше договор за полицейско обслужване, си бе заминала, но в тунелите все още имаше полиция, защото някой друг ги бе заместил. Може би някоя поясна компания. Или самият СВП. Нямаше значение.
— Здравейте, аз съм преподобната доктор Анушка Воловодова, пастор на „Свети Йоан“. Обаждам се да съобщя за нападение срещу мен. Мъж на име Николай Трубачов се нахвърли върху ми, когато го попитах защо е бил жена си. Не, нищо не успя да ми стори, остави ми само няколко синини на китката. Имах електрошоков пистолет в бюрото и го използвах, преди да е станало нещо по-лошо. Да, ще дам показания веднага щом пристигнете. Благодаря ви.
— Кучка — просъска Ник и се опита да стане от пода, но краката му все още не го държаха.
Ана го простреля отново.
— Тежък ден, а? — попита Ноно, когато Ана най-сетне се прибра у дома. Ноно люшкаше дъщеря им в скута си и малката Нами изписука радостно и протегна ръчички, щом видя майка си на вратата.