— Как е моето момиче? — попита Ана и се отпусна с въздишка на кушетката. Ноно ѝ подаде бебето и Нами веднага се зае да ѝ дърпа косата. Ана я притисна в обятията си и подуши главицата ѝ. Нами не ухаеше толкова силно, колкото когато я донесоха за пръв път вкъщи, но все още се усещаше онзи мек и силновъздействащ аромат. Учените може и да твърдяха, че хората не притежават способността да общуват на ниво феромони, но Ана знаеше, че това са глупости. Каквито и химикали да излъчваше Нами като бебче, те бяха най-силната дрога, която Ана някога бе опитвала. Караше я да души детенцето си отново и отново.
— Намоно, не дърпай косата на мама — предупреди я Ноно, докато се опитваше да разтвори малката ръчичка, стиснала кичур червена коса. — Не искаш ли да говориш за това? — обърна се тя към Ана.
Цялото име на Ноно също бе Намоно. Но ѝ викаха Ноно още откакто по-голямото ѝ близначе започна да говори. Когато Ана и Ноно нарекоха дъщеря си на нея, името някак се видоизмени в Нами. Повечето хора вероятно нямаха и представа, че бебето е кръстено на една от майките си.
— Ще ти кажа, разбира се — кимна Ана. — Но първо да се порадвам на детето.
Тя целуна Нами по пухкавото носле. Същото широко и плоско носле като това на Ноно, а малко над него грееха зелените очи на Ана. Детето имаше кафеникавата кожа на Ноно, но острата брадичка на майка си. Ана можеше да седи и да ѝ се любува часове наред, попивайки изумителната смес от самата себе си и жената, която обичаше. Усещане толкова силно, че понякога я плашеше. Нами пъхна кичур от косата и в устата си, сетне изговори като скоропоговорка:
— Недей ядеш коса!
И се разсмя, сякаш това бе най-смешното нещо, което е казвала.
Ноно улови ръката на Ана и я стисна силно. Известно време останаха неподвижни.
Ноно приготвяше гъби с ориз. Добави вътре сушен лук и кухнята се изпълни със силен аромат. Ана режеше на масата ябълки за салата. Ябълките бяха малки и не особено твърди. Примесени с други подправки щяха да стават за ядене. Трябваше да се радват, че има и това. Плодовете бяха част от първата пратка припаси, пристигнала от Ганимед след започването на неприятностите. Ана не искаше да си представя какъв глад ще измъчва всички, ако не беше толкова бързото възстановяване на луната.
— Нами ще спи поне още час — съобщи Ноно. — Готова ли си да говориш за днешния ден?
— Днес нараних човек и излъгах полицията — оплака се Ана. Тя натисна твърде рязко и ножът преряза ябълката и се забоде в пръста ѝ. Все пак не достатъчно силно, че да потече кръв.
— Ами, добре, сигурно ще можеш да го обясниш — отвърна Ноно, докато бъркаше ориза.
— Всъщност не мога. Защото донякъде е поверително.
— А тази лъжа — тя помогна ли на някого?
— Мисля, че да. Надявам се. — Ана изсипа последните резенчета ябълка и добави подправки. После разбърка салатата.
Ноно спря, обърна се и я погледна.
— Какво ще направиш, ако те уличат в лъжа?
— Ще се извиня — рече Ана.
Ноно кимна и се надвеси над купата.
— Днес включих терминала на бюрото ти, за да си проверя пощата. Все още си в списъка. Имаше съобщение от ООН за комитета на генералния секретар, сформиран заради хуманитарната криза. За хората, които пращат при Пръстена.
Ана почувства вина. Бяха я заловили.
— По дяволите — изруга тя. Не обичаше да ругае, но при някои обстоятелства човек просто не може да се сдържи. — Още не съм отговорила. — Прозвуча като поредната лъжа.
— Щяхме ли да го обсъдим поне, преди да вземеш решение?
— Разбира се, аз…
— Нами е почти на две — прекъсна я Ноно. — Тук сме от две години. Ще дойде моментът, в който решението да останем ще е и решение каква ще бъде Нами в този живот. Тя има роднини в Русия и Уганда, които никога не са я виждали. Ако остане тук прекалено дълго, никога няма да могат да я видят.
Нами получаваше същия фармацевтичен коктейл, с какъвто тъпчеха всички останали деца от външните планети. Той подсилваше костния растеж и неутрализираше най-лошите странични ефекти от живота при ниска гравитация по време на детството. Но Ноно беше права. Ако останат твърде дълго, Нами ще се сдобие с издължения, крехък скелет, какъвто имаха всички поясни. Заради живота в ниска гравитация. И щеше да е обречена да живее тук до края на дните си.
— Винаги сме смятали, че пребиваването ни на Европа е временно — поде Ана. — Беше добро предложение. Говоря руски, паството тук е малобройно и неукрепнало…
Ноно изключи котлона и седна до нея на масата, като улови ръката ѝ. За първи път масата от изкуствено дърво се стори твърде евтина на Ана. Виждаше съвършено ясно едно бъдеще за Нами, в което дъщеря ѝ никога нямаше да докосне истинско дърво. Почувства го като удар в корема.