— Хуарес? — повика Вербински по радиото и Бика се стресна от гласа му.
— Сър?
— Ако имаш удобна позиция за стрелба, мислиш ли, че можеш да уцелиш визьорите на онези скафандри?
— На вашия може би. За моя ще ми бъде жал.
— Направи каквото ти е по силите — нареди Вербински.
Бика усети, когато противникът си проби път през шлюза. Дори не знаеше какво точно е почувствал. Леко притискане или ударна вълна, едва забележим повей в разредената атмосфера. Той погледна покрай парализираните си крака и видя светлина в дъното на шахтата. Не трябваше да е там. Вероятно имаше поне хиляда обезопасителни средства, които се задействаха в тоя момент. Поне така се надяваше. Сетне блесна огънче като от изстрел, но куршумът вероятно се бе ударил в стената на шахтата далече преди да стигне до тях.
Хуарес се завъртя и намести пушката между краката си. Лицето му изразяваше невероятно спокойствие. Малко след това от дулото се показа пламъче.
— Уцелих един, Верб — докладва той. И после: — Сержант?
Вербински не отговори. Все още се носеше бавно нагоре, но очите му бяха затворени. Лицето му бе отпуснато, от ноздрите и устата му излизаше пяна. Бика дори не бе разбрал кога е бил улучен.
— Сержант! — извика Хуарес.
— Убит е — поясни Кас.
Останалата част от пътуването им през шахтата бе като кошмарен сън. Бика продължаваше да се рее безпомощно, докато дробовете му се пълнеха с течност. Поне беше спрял да кашля. Не знаеше дали това е добър признак. Точно като доближиха кабината, един точен изстрел от техните преследвачи попадна в гърба на охранителя и го лиши от кислородния запас. Бика гледаше безпомощно как умира, но не чуваше нищо. Отворът, прогорен от Корин в стената на люка, изглеждаше твърде малък, за да се промуши през него, все пак успя да пъхне ръка, а Наоми свърши останалото.
Хуарес зае позиция зад кабината и откри огън към преследвачите през отвора. Бика не знаеше колко муниции са му останали, но вероятно и те бяха на привършване. Ако имаше гравитация, вероятно щеше да се прилепи към стената. Вместо това нагласи предавателя си на един канал с Наоми.
— Дай ми пистолета — рече тя, преди да успее да заговори. — Дай ми нещо.
— Продължавай нататък — нареди той. — Трябва да стигнеш горния край на шахтата.
— Но…
— Може би ще успееш да отвориш люка. И да проникнеш на мостика.
— Невъзможно е да достигнеш таблото на шлюза от тази страна.
— Никой не знае какво има на този побъркан кораб — възрази Бика. — Може да има някакво аварийно табло. Не бих се изненадал.
— Това ли е резервният ти план?
— Мисля, че вече сме на петнайсетия резервен план — отвърна Бика. — Както и да е, ти си инженерът. Има толкова много неща, които можеш да направиш. Чух ви, като си приказвахте с Холдън. Може би ще успееш да го видиш отново.
Следеше изражението на лицето ѝ, докато Наоми вземаше решение. Страх, отчаяние, съжаление, спокойствие — в този ред. Впечатляваща жена. Жалко, че не бе имал възможност да я опознае по-добре. Щом е могла да се влюби в Джим Холдън, значи онзи тип не беше толкова лош, колкото го мислеше Бика.
— Благодаря ти — промълви тя, обърна се и се стрелна през шахтата към мостика и нейния възлюбен.
„Колко мило“ — помисли си Бика. Пушката на Хуарес блесна отново и той превключи радиото си на честота, на която да разговаря с двамата космопехотинци.
— Вие също вървете! Насочете се към горния край. Вижте дали няма да успеете да щурмувате мостика.
— Сигурен ли си? — попита Кас с професионално спокоен глас. — Тук имаме добро прикритие. Нататък няма да намерим по-подходящо място.
— Да, напълно сигурен — отвърна Бика.
— Ами ти? — попита Хуарес.
— Аз ще остана тук.
— Добре, братче — рече Хуарес и миг след това двамата с Кас поеха нататък. Бика се поколеба дали да не погледне надолу, за да провери колко се е приближил противникът, но не го направи. Твърде много енергия и ако го гръмнат в този момент… това ще е тъжно. Малката кабина на асансьора беше едноцветна, озарена от светлините на неговия скафандър. Той си пое дълбоко дъх — доколкото му бе възможно. Всъщност не беше никак дълбоко. Извади гранатите от джоба си, по една във всяка ръка, и внимателно ги програмира за най-кратък период на задействане.
Тук е мястото, където ще намери края си. Не че би избрал тъкмо такова, но какво толкова? Може би си заслужаваше да оцелее и да види дали ще успеят да му възстановят гръбнака. Беше виждал хора, прекарали целия си живот в мъглата на обезболяващи, борейки се с неуспешна регенерация. Преди не си бе помислял за това. А сега нищо не пречеше да го направи.