Не знаеше дали съжалява, че ще умре, по-вярно бе да каже, че вече не му пука. Жалко само, че няма да може да отмъсти за Сам и да разбере дали Па е жива. И дали Ашфорд ще съумее да разруши Пръстена. Неща, които ще се случат и без него, само няма да е техен свидетел. Няма да разбере дали ще може да се намеси в тях.
Ръчният му терминал премигна. Повикване за разговор от Моника Стюарт. Зачуди се за момент какво може да иска от него, после си спомни, че Ашфорд бе спрял барабана. Положението там навярно бе ужасяващо. Той пренасочи повикването към своя скафандър. Нямаше образ, но гласовата връзка беше напълно достатъчна.
— Ей, човече — заговори жената. — Закъсахме я тук. Мисля, че Ана е мъртва. Какво, по дяволите, става при вас? Още колко ще трябва да ви чакаме?
— Всъщност, изгубихме инженерния отсек — отвърна той. Заболя го от новината за Ана, но това бе една от многото загуби. — Почти всички от отряда загинаха. Около петима от нашите са в шахтата, но лошите държат върха и дъното, така че сме обкръжени. Успяхме да освободим ядрото, но решетката все още е вдигната. Това е достатъчно, за да се стреля с лазера. Хората на Ашфорд вероятно са в инженерния и възстановяват щетите, а аз нямам никаква идея как бихме могли да ги спрем.
— О, божичко мили — въздъхна Моника.
— Да, гадна работа.
— И какво… какво ще правим сега?
Лъч светлина проряза отвора на долния люк. В него, като във вода, танцуваха малки частици прах и блещукащ метал. Той ги наблюдаваше с усмивка на уста. Лъчът означаваше, че лошите са съвсем наблизо, но пък беше нещо красиво, на което да се полюбува. После си спомни, че Моника все още е на линия. Беше го попитала нещо.
— Ами да — заговори той отвлечено. — За онзи план да спрем реактора и да спасим всички ли? Вероятно няма да успеем.
— Не можеш да се откажеш — настоя тя. — Моля те. Сигурно има някакъв начин.
„Не би трябвало да има — помисли си той, но не отговори. Ана мислеше по този начин. И докъде я доведе това? — Но ако има, хора, надявам се да го откриете.“
— Зле ли е положението? — попита той.
— Направо… ужасно. Като катастрофата, само че се повтаря отново и отново.
— Да, предполагам — рече Бика.
— Няма да издържим още дълго така — оплака се Моника. — О, божичко, какво ще правим?
Светлината се усилваше. Ставаше по-ярка. Вече не можеше да различи прашните частици.
— Моника? — повика я Бика. — Виж, съжалявам, но трябва да приключваме. Надявам се да се справите някак. Дръжте се колкото може повече, ясно ли е? И, ей, ако се получи…
— Да?
— Кажи на Фред Джонсън, че ми е длъжник, мамка му.
Той прекъсна връзката и изключи ръчния терминал. Взе по една граната във всяка ръка, поставил пръсти на скобите. Една глава се подаде през отвора и се скри светкавично обратно. След като никой не стреля по нея, главата се подаде отново. Бика ѝ се усмихна и кимна подканящо. Лицевото стъкло се проясни и той видя че отсреща го гледа Казимир. Бика се ухили. Това бе приятна изненада. Последна тръпка преди края.
— Ей — извика му, макар Казимир да не можеше да го чуе. — Подръж тия неща.
Той хвърли двете гранати и се полюбува на изражението, докато бившият му подчинен осъзнаваше какво му мятат.
49.
Ана
Ана дойде в съзнание, докато се носеше сплетена на възел с оператора Окю, две от креслата в помещението и грамаден фикус заедно със саксията. Някой сякаш палеше и хвърляше фойерверки. Друг крещеше. Погледът ѝ бе замъглен и тя премигна няколко пъти, сетне разтърси глава в отчаян опит да я проясни. Което се оказа грешка, защото при движението по гърба ѝ се стрелнаха толкова силни болки, че едва не изгуби отново съзнание.
— Какво става? — извика тя, но вместо това от устата ѝ се чу само едно „бля“.
— Божичко, червенокоске, реших, че са ти видели сметката — отвърна един познат глас. Грубоват, но приятелски. Еймъс. — Гадно ми беше, като си помислих, че не съм си изпълнил обещанието.
Ана отвори отново очи, като този път внимаваше да не мърда глава. Беше увиснала насред помещението, което доскоро бе изпълнявало ролята на студио. Окю се рееше до нея и кракът ѝ бе пъхнат под мишницата на Ана. Тя освободи краката си от двете кресла и избута фикуса настрани от лицето си.
Избухнаха нови фойерверки, истинско стакато. Бяха необходими няколко секунди за замъгления ум на Ана, за да осъзнае, че това са изстрели. Опрян на отсрещната стена, Еймъс тъкмо вадеше празен пълнител от автомата и го заменяше с нов. Действаше бързо и точно, като човек с богат опит. Недалеч от него един от войниците на ООН стреляше по някого. Няколко изстрела в отговор на стрелбата му попаднаха върху прозореца от фибростъкло на задната стена, само на няколко метра от Ана, и го разтрошиха.