— Страхуваш се да направиш необходимите жертви, за да опазиш хората, които останаха от другата страна. Мислиш само за себе си — обвини я той. Ана чу звука от затръшване на врата. Някой бе затворил, за да не се чува разговорът. Ако беше Клариса, това би било добър знак.
— Клариса — повика я Ана, като се опитваше да звучи спокойно въпреки стрелбата зад нея. — Клари, хората от другата страна на шлюза ще бъдат избити, ако не го отвориш. Те са в капан там. Тези, които ги преследват, ще ги убият.
— Не сменяй темата — сопна се Кортес.
— Отвън са Наоми и Холдън — продължи Ана, без да му обръща внимание. — И Бика. Ашфорд ще нареди да ги разстрелят.
— Нямаше да са изложени на опасност, ако не бяха се вдигнали срещу законната управа на кораба и Ашфорд — провикна се Кортес.
— Това са трима души, които веднъж вече ти дадоха втори шанс — упорстваше Ана. — Бика предпочете да те спаси от отмъщението на ООН, макар да нямаше причини да го прави. Когато я помолих, Наоми ти прости, макар че едва не я уби. Холдън се съгласи да не ти причинява нищо лошо въпреки многото провокации от твоя страна.
— Тези хора са престъпници! — изкрещя неистово Кортес.
— Това са хора, които прощават, които се опитват да помогнат на други. Хора, които рискуваха живота си, за да спасят непознати. Но сега са от другата страна на вратата и са обречени. Не е необходимо да го приемаш на доверие, защото това е факт. Случва се в този момент.
Ана млъкна, ослушвайки се за каквото и да било потвърждение, че Клариса я чува. Но нямаше. Дори Кортес бе замлъкнал. Чуваше се само тихо свистене и слаб пукот.
— Това са хората, на които те моля да помогнеш — продължи тя. — А човекът, когото искам да предадеш, убива невинни само защото е уверен в правотата си. Забрави Земята и Пръстена, забрави всичко, в което не вярваш. Задай си този въпрос: ще позволиш ли на Ашфорд да убие Холдън и Наоми? Задай си този простичък въпрос, Клари. Ще ги оставиш ли да умрат? И какъв избор направиха те, когато им бе зададен същият въпрос?
Ана знаеше, че започва да говори несвързано. Знаеше, че се повтаря. Но точно сега не биваше да млъква. Не беше свикнала да убеждава хора, без да вижда лицата им и да преценява ефекта от думите си. Опитваше се да запълни пустото пространство с още думи.
— На мен също не ми харесва идеята да бъдат убити — обади се Кортес. Звучеше тъжно, но неотстъпчиво. — Но има някои неща, които трябва да бъдат пожертвани. Да жертваш нерядко значи да изпълниш свято дело.
— Сериозно? — едва не се разсмя Ана. — Точно сега ли ще се упражняваме по риторика?
— Човечеството не е готово за това, срещу което се изправихме — продължи Кортес.
— Не ти ще го решаваш, Ханк. — Ана насочи пръст към радиото сякаш там стоеше опонентът ѝ. — Помисли си за хората, които убиваш. Виж с кого си избрал да работиш и ми кажи на чия страна е съвестта ти.
— Аргументи по асоциация? — отвърна с въпрос Кортес. — Сериозно? Ние хората сме грешни същества, но имаме силата и волята да направим това, което трябва, дори пред лицето на моралното наказание. Това ни прави морални същества. И точно ти, от всички на този свят…
Отсреща като че ли отново настъпи тишина.
— Клариса? — повика Ана. Но когато Кортес заговори отново, не се обръщаше към нея.
— Клариса, какво правиш?
Отговорът ѝ прозвуча спокойно, почти сънливо.
— Отворих вратите.
50.
Холдън
Наоми бе откачила капака на сервизната шахта непосредствено до въздушния шлюз на мостика. Тя пропълзя вътре докъдето можеше и сега се виждаха само коремът и краката ѝ. Холдън застопори магнитните си подметки до външния люк на шлюза и зачака инструкции. От време на време тя го караше да се опитва да отвори люка, но всички опити досега се проваляха. Корин се поклащаше до него и оглеждаше шахтата през визоскопа на своето оръжие. Преди няколко минути забеляза редки проблясъци, последвани от вибрации на преградите и подпорите. Нещо ужасно и доста разтърсващо се бе случило там.
След като за втори път през този ден трябваше да отбранява последната си позиция, Холдън бе започнал да гледа на всичко това с известно забавление. Колкото до местата, на които да умреш, малката платформа между шахтата на асансьора и въздушния шлюз бе не по-лоша от всяко друго. Всъщност това беше ниша в стената с дълбочина десетина стъпки. Подът, таванът и подпорите бяха от същата керамична стомана, от която и външната обшивка на кораба. Задната стена бе вратата на въздушния шлюз. Отпред имаше празно пространство, където би трябвало да е кабината. Така че, когато хората на Ашфорд нападнат отдолу, подът на нишата щеше да е последното им прикритие.