— Някакви планове, сър?
— Наоми се опитва да отвори вратата, но без успех. Взривяването на кабината може би ни е спечелило две минути, но и това няма да е достатъчно.
— Ще се опитаме да ги увеличим — промърмори с лека усмивка Хуарес. — Значи, това е последната ни защитна позиция. Имаме добро прикритие и отлична зона за обстрел. Ако извадя късмет, мога да ударя още някого в главата. Кас, защо не заемеш десния ъгъл, Корин ще остане вляво, а аз ще се разположа в центъра. Холдън ще е в тила и ще помага този, на който му стане напечено.
Той млъкна и погледна към Холдън.
— Ако сте съгласен, сър.
— Съгласен — потвърди Холдън. — Нещо повече, за момента ти преотстъпвам тактическото командване на позицията. Ще се опитам да помогна на Наоми с вратата. Викайте, ако сте го закъсали.
Хуарес изключи за момент магнитните подметки, завъртя се и ги залепи за тавана. Изпъна се, насочил дългата си пушка надолу в шахтата. От мястото на Холдън приличаше на увиснал от тавана и доста добре въоръжен прилеп.
— Движение — съобщи космопехотинецът незабавно.
— По дяволите! — изруга жената на име Кас. — Доста бързо са преминали барикадата.
— Изглежда, още не са я преминали, но стената се издува като от удари отвътре.
— Имам една идея — обади се Наоми от другия край на платформата. Тя приближи ръба и се оттласна към отсрещния край на шахтата.
— Къде отиваш? — извика Холдън.
— Капакът — обясни тя лаконично и отвори сервизния капак на отсрещната стена. Беше достатъчно голям, за да се шмугне вътре. Холдън не смяташе, че там може да има нещо, което да им помогне да отворят шлюза, но сега вече не беше важно. Наоми бе напълно скрита в тунела. Хората на Ашфорд вероятно нямаше да се сетят да проверят там.
— Ето ги, идват — обади се Хуарес, долепил шлема на скафандъра до визоскопа. — Двама са. — От дулото му бликна огън. — Дявол го взел, не уцелих.
Още два изстрела. Кас също откри стрелба с автомата, като се прицелваше внимателно преди всеки изстрел. Лошите бяха на по-малко от километър от тях. Холдън не вярваше, че би могъл да улучи неподвижна цел от подобно разстояние, камо ли движещи се нападатели. Но след като бе прекарал известно време в компанията на двамата космопехотинци, той знаеше, че щом се прицелват и стрелят, вероятно знаят защо. Не беше време да спори с тях.
— Осемстотин метра — съобщи Хуарес с напрегнат глас. — Седемстотин и петдесет. — Той стреля отново.
Кас изстреля последните патрони и замени пълнителя с отиграно движение. Оставаше ѝ още един пълнител. Холдън извади три пълнителя от своя патрондаш и ги пусна да се поклащат във въздуха до левия ѝ лакът. Тя кимна в знак на благодарност, без да спира стрелбата. Хуарес стреля още два пъти, сетне обяви:
— Аз приключих.
Той продължи да наблюдава през визоскопа и съобщаваше дистанцията на Кас. Когато противникът се приближи на петстотин метра, Кас започна отново да стреля.
Всичко това бе много смело, мислеше си Холдън. Никой от тях не бе от хората, които се предават, независимо от шансовете. Но въпреки това си оставаше донякъде безсмислено. Хуарес бе единственият с оръжие, способно да заплаши противника в техните свръхмодерни бойни скафандри, а мунициите му бяха свършили и бе ударил само един. Така че сега засипваха враговете си с куршуми, без да разчитат, че с това ще постигнат нещо. В края на краищата Ашфорд щеше да спечели. Ако не беше емоционално изчерпан, Холдън вероятно щеше да се ядоса при тази мисъл.
Светлините на шахтата блеснаха отново, окъпвайки ги в бяла светлина. Двама войници, облечени с откраднатите бойни скафандри, се носеха нагоре към тях. Преди да разбере защо осветлението се е възстановило, Холдън усети сътресение през обувките си. Голям участък от стената на асансьорната шахта се отмести встрани. Резервният асансьор плавно изпълзя в шахтата, движен от хидравлични ръце, след това се намести върху магнитните релси. Върху таблото за управление заблещукаха лампички, докато програмата завършваше цикъла за подготовка. След това върху таблото светна три пъти ярка червена светлина и резервната кабина се стрелна надолу по релсите.
— Брей — възкликна Хуарес.
Сблъсъкът от срещата на резервния асансьор с основния накара стените и подът да се разтресат достатъчно силно, че шлемът на Холдън да зазвъни като камбана.
— Хм — бе краткият коментар на Кас.
Корин се наведе над ръба на платформата, погледна надолу и извика във вакуума:
— Майната ви!
Две секунди по-късно главата на Наоми се подаде от тунела отсреща. Тя ги погледна и помаха.
— Получи ли се?