— Не ти се сърдя, че дойдохме тук — продължи Ноно. — Това беше нашата мечта. Да посетим подобни места. Когато поехме насам, ти бе бременна в третия месец.
— Вероятността да ме изберат бе малка — произнесе Ана и се сконфузи, задето се оправдаваше.
Ноно кимна.
— Но те избраха. И става въпрос не за друго, а за ООН. Ще летиш до Пръстена с групата на генералния секретар. Като съветничка. А детето ти още не е навършило две годинки.
— За този пост бяха подали заявления поне двеста души — изтъкна Ана.
— Избрали са теб. Искат да отидеш там.
— Шансът бе толкова малък… — отново се оправда Ана.
— Винаги те избират — прекъсна я Ноно. — Защото ти си специална. Всеки го вижда. Аз го виждам. Разбрах го още първия път, когато се срещнахме, докато произнасяше реч на онази конференция в Уганда. Може и да прелистваше нервно страниците, но в аудиторията цареше такава тишина, че щеше да чуеш и карфица да тупне на пода. Ти направо сияеше.
— Аз те откраднах от твоята родина — каза горчиво Ана. Повтаряше го всеки път, когато Ноно си припомняше как са се запознали. — Църквата в Уганда имаше нужда от млада и перспективна духовница като теб.
— Аз те откраднах — възрази Ноно. Беше нещо като повтарящ се ритуал между тях. — Имаше толкова много други. Почти невероятно е, че ме избра.
— Но е истина.
— Това е извинението, до което прибягваш. Винаги си молела за прошка, а не за разрешение.
— Няма да отида — заяви Ана и избърса пълните си със сълзи очи. Бутна с лакът купата и едва не разсипа салатата. — Още не съм потвърдила съгласието си. Мога да се оправдая, че е станала грешка.
— Анушка! — Ноно стисна ръката ѝ. — Ти ще отидеш. Но аз ще се върна в Москва с Нами. Тя трябва да се срещне с бабите и дядовците си. И да израсне в истинска гравитация.
Ана усети, че я завладява страх.
— Напускаш ли ме?
Усмивката на Ноно смесваше обич и отчаяние.
— Не. Ти ни напускаш. За малко. А когато се върнеш, ще те чакаме в Москва. Ние сме твоето семейство. Ще намеря чудесно местенце за живеене и с Нами ще го направим наш дом. Място, където можем да бъдем щастливи. Но няма да дойдем с теб.
— Защо? — едва успя да промълви Ана.
Ноно се надигна и извади чинии от шкафа. Сипа яденето и го поднесе на масата.
— Защото ме е страх от онова нещо — призна тя. — Онова, което дойде от Венера. Страхувам се в какво може да превърне нещата, на които държим. Човечеството, Бог, нашето място в Неговата вселена. Страхувам се и от това, което може да ни стори, но много повече се боя от значението, което ще има.
— Аз също — промълви Ана. Това бе самата истина. Беше дори част от причината да поиска място в тази експедиция, когато чу, че набират хора. Страхът, за който говореше Ноно. Ана искаше да го погледне в очите. Да даде на Господ възможност да ѝ помогне да го разбере. Едва тогава би могла да помага и на другите.
— Така че иди и потърси отговорите — каза меко Ноно. — А когато се върнеш, семейството ти ще те чака.
— Благодаря ти. — Ана все още бе объркана от думите на любимата си.
— Мисля си — продължи Ноно, — че там ще имат нужда от хора като теб.
— Като мен?
— Хора, които не искат разрешение.
5.
Бика
— Не влиза в бюджета — обяви Мичио Па, помощник-командир на „Бегемот“. Ако идваше от Земята, щеше да е дребна женица, но цял живот в ниска гравитация я бе превърнал в нещо различно. Ръцете, краката и гърбът ѝ бяха леко издължени и тънки, макар и нелишени от сила. Просто сглобени по различен начин. Главата ѝ бе по-голяма, отколкото трябваше да бъде, и докато вървеше в ускорителната гравитация от една трета g, тя беше почти толкова висока, колкото Бика, и все пак приличаше на дете. Караше го да се чувства по-нисък, отколкото беше.
— Може би ще трябва да го коригираме — предложи той. — Когато монтираха електромагнитното оръдие, разчитаха, че имаме стандартни прегради и подпори. Проблемът е, че мормоните са се опитвали да спестят маса от всичко. Използвали са доста керамика и силикати там, където обичайно се прилагат метали. И ако сега открием стрелба, току-виж сме разкъсали обшивката.
Па вървеше по дългия извит коридор. Таванът над тях бе сводест, бял и поне два пъти по-висок, отколкото бе нужно, естетичен жест на строителите, които не са имали и представа, че този съд ще стане военен кораб. Крачката ѝ бе малко по-широка от неговата и тя се движеше осезаемо по-уверено в ниската гравитация, като го принуждаваше да подтичва. Това бе един от начините на поясните да напомнят на хората, родени на Земята, че са чужди тук. Мичио поклати глава.