Кортес прокара пръсти през косата си.
— Не се намесвай повече — предупреди я той. — Когато всичко свърши, аз ще говоря с Ашфорд. Ще му обясня, че не си искала да действаш срещу него. Че е било грешка. Той ще ти прости.
Клариса наведе глава. Беше объркана, гладна и изплашена от стрелбата. Джим Холдън бе отвън в коридора. Човекът, когото бе дошла да опозори и убие, а сега не искаше той да умре. Бе само на крачка от спасяването на баща ѝ на Земята. Беше убила Рен и вече нямаше как да го поправи. Дори ако умре за него.
Трябваше да е сигурна. Беше дала толкова много от себе си. Беше дала всичко и сега се чувстваше изпразнена. Парите, времето и всички онези хора, които би могла да бъде, ако не се бе прекланяла пред олтара на семейството, бяха изгубени безвъзвратно. Сега бе предложила в жертва живота си, само че след като разговаря с Ана, не беше сигурна дали и това няма да е напразна саможертва.
Объркването и отчаянието ѝ бяха като набиращи сила гласове и когато гневът и самосъжалението достигнаха своя предел, тя чу собствения си глас да се провиква:
— Кой е Ашфорд, че да ми прощава за каквото и да било?
Кортес се ококори сякаш я виждаше за пръв път.
— И като стана дума — продължи тя, — кой, по дяволите, си ти!
Обърна се и се оттласна леко от рамката на вратата, оставяйки Кортес зад себе си. Ашфорд и хората му бяха въоръжени, всички очакваха следващия рунд от престрелката. Ашфорд се бе прикрил зад главния пулт за управление, протегнал ръка със стиснат пистолет.
— Руис! — извика той пресипнало. Тя усети напрежението в гласа му. — Готови ли сме за стрелба? Кажи ми, че сме готови!
Гласът на жената бе изплашен вик:
— Готови сме, сър. Мрежата е включена. Всички диагностични програми светят в зелено. Този път ще се получи. Моля ви, не ме убивайте. Моля ви.
Това беше, значи. Нещо изщрака в главата ѝ и тя вече знаеше как да поправи станалото.
Опря език в небцето и натисна, като го завъртя два пъти срещу часовниковата стрелка. Допълнителните жлези в тялото ѝ се пробудиха почти с подскок, сякаш едва бяха дочакали този момент, и за миг светът се озари в бяла светлина. Помисли си, че може би е извикала от прилива на хормони, но когато се съвзе, никой не я поглеждаше. Всички бяха насочили оръжия към коридора. В очакване да видят какво ще предприеме Джим Холдън. Всички, с изключение на Ашфорд. Той бе оставил пистолета да се рее във въздуха, докато въвеждаше командите за стрелба с лазера. Значи с толкова време разполагаше. Но не беше достатъчно. Дори натъпкана с хормони, тя не можеше да направи необходимото, преди Ашфорд да стреля с лазера.
Затова той се превърна в първата цел.
Тя опря с два крака рамката на вратата и се оттласна през мостика. Въздухът ѝ се струваше гъст и неподатлив като сироп. Една жена се подаде иззад укритието си и стреля по Ашфорд, но хората му отвърнаха на стрелбата и помещението се изпълни с дим от дулата им. Не виждаше куршумите, но траекториите, които описваха във въздуха, се задържаха за частица от секундата. Тунели от нищо в нищо. Тя сви колене към гърдите. Почти бе достигнала Ашфорд. Пръстът му се плъзгаше надолу, готов да докосне контролния екран и вероятно да стреля с комуникационния лазер. Тя изрита с крака колкото имаше сила.
Мускулите я боляха от неистовото усилие, но това също ѝ носеше радост. Прицелът ѝ бе почти перфектен. Не улучи Ашфорд в средата на тялото, а в раменете и главата. Почувства сътресението от сблъсъка и усети как челюстите ѝ изтракват. Той се отмести от пулта и полетя назад с ококорени от изненада очи. Нови изстрели отекнаха в помещението. Тя се завъртя във въздуха и сви ръце, за да придаде допълнително ускорение на движението си.
Една от жените в коридора се наведе напред и пусна няколко откоса вътре в помещението. Всичко ставаше като на забавен каданс. Един от охранителите отхвърча, ударен в гърдите, дулото на жената отвън продължаваше да бълва огън. Кръвта вече шуртеше на едри мехури от раната на охранителя, разтваряйки се над него подобно на розово цвете. Същото щеше да стане и с нея, тя знаеше. Химикалите, които плуваха в кръвта ѝ и озаряваха мислите ѝ като светкавица, нямаше да я спасят от куршумите. Не можеше да ги избегне, ако се озове на пътя им. Можеше само да се надява, че няма да се случи, преди да направи това, което трябва да бъде направено.
Капакът на пулта бе отворен, разголвайки вътрешността на кораба. Тя се хвана внимателно за ръба и забави движението. По пръстите ѝ, там, където я бе порязал металният ръб, се стичаше кръв. Не усети болка. Само топлина върху кожата. Послание за тялото ѝ, което не можеше да пренебрегне. Тя пъхна ръка през отворения капак и напипа бушона. Индикаторът му светеше в зелено. Пое си дъх, улови го здраво и го натисна навътре, завъртя го и го извади. Бушонът остана в ръката ѝ.