Нови изстрели. На стената до нея се появиха черни петна. Този път стреляха по нея. Или близо до нея. Нямаше значение. Индикаторът на бушона светна за миг в червено, сетне отново позеленя. Точно както ѝ бе показвал Рен. „Ужасно тъпа схема“ — помисли си тя с усмивка и задържа пръст върху копчето за препрограмиране на бушона. Нови два изстрела, звукът от които блъскаше тъпанчетата ѝ като барабани. Времето продължаваше да се забавя. Не знаеше колко още ще може да се задържи тук, дали трябва да продължи да натиска копчето или не. Вероятно вече би трябвало да е блокирала устройството.
Най-сетне индикаторът на бушона светна трайно в червено. Клариса се усмихна и си позволи да се отпусне. Сега вече всичко щеше да тръгне по реда си. Един изгорял бушон ще предизвика изгарянето на следващия и така нататък. Нервната система на „Бегемот“ долавяше опасност, чиято същност не можеше да разпознае. И правеше това, което смяташе за правилно, въпреки че положението само се влошаваше.
Тя се завъртя. Ашфорд се бе изправил до противоускорителното кресло, държеше с една ръка ремъка и притискаше крака в седалката. Устата му бе разчекната в жестока маска на гняв. Двама от хората му също се бяха извърнали към нея, с насочени оръжия и безизразни лица.
Зад тях, в другия край на мостика, тялото на Кортес се очертаваше на фона на вратата на охранителната станция. Той също изглеждаше изненадан и уплашен. Не беше — помисли си тя — от хората, свикнали да си имат работа с неочаквани неща. Сигурно за него бе много трудно. Преди не беше забелязала колко много прилича на баща ѝ. Вероятно нещо в очертанията на челюстта. Или в очите.
Светлините премигнаха. Тя почувства, че тялото ѝ започва да трепери. Всичко приключи. За нея и за всички тях. Пристъпът започна като мускулни спазми. После се появи и гадене. Не я интересуваше.
„Направих го, Рен — помисли си тя. — Ти ми показа как и аз го направих. Мисля, че спасих всички. Аз го направих.“
Ашфорд улови пистолета във въздуха и го завъртя към нея. Тя чу пронизителния му вик като разкъсване на плът. Зад гърба му Кортес изкрещя нещо и се хвърли към него. В ръката си държеше електрошоков пистолет, а мъката, изписана на лицето му, бе затрогваща. Хубаво бе да узнае, че по някакъв начин той държи на нея. Светлините отново премигнаха и угаснаха в мига, когато Ашфорд насочи дулото към нея. Аварийното осветление не се включи.
Всичко потъна в мрак, после пак имаше светлина.
И отново мрак.
52.
Холдън
Холдън изхвърли празния пълнител и посегна за нов. Пръстите му напипаха пусто пространство на мястото, където очакваше да го намери. Не беше внимавал с мунициите. Искаше да си остави един пълнител в резерва. До него Корин продължаваше да стреля с пушката. На колана си имаше резервни пълнители за пистолет. Без да попита, той дръпна два пълнителя и ги пъхна в своя колан. Тя стреля още няколко пъти, сетне спря, в очакване той да я замести. Това бе войната, която водеха сега.
Кас се бе показала иззад ъгъла и стреляше. Ответните куршуми попадаха от нейната страна на коридора, но поне засега не и на мястото, където бе тя. Холдън се готвеше да ѝ извика да се прибере в укритието, когато осветлението изгасна.
Не беше само осветлението. Толкова много неща в обкръжаващата го реалност се промениха, че умът му не бе в състояние да се справи с тях. Опита се да предизвика гадене, явно уверен, че Холдън е бил отровен. Работеше с алгоритми на действие, датиращи отпреди петдесет милиона години.
Холдън падна на колене и преглътна мъчително. Внезапната поява на гравитация бе само една от многото промени. Коленете му се удариха болезнено в пода, защото вече не носеше тежък предпазен скафандър. Което освен това означаваше, че можеше да подуши въздуха. Да усети неприятната, задушлива миризма на сяра. Вътрешното му ухо не долавяше Кориолисов ефект, което означаваше, че не се въртят. Нямаше ги шумовете от двигателите, значи „Бегемот“ не беше под тяга.
Холдън затършува слепешката по пода. Под пръстите му сякаш имаше разровена почва. Влажна кал и малки камъчета. И нещо, което приличаше на ниски растения.
— Уф, ей, извинявай — рече един глас. Гласът на Милър. Светлината се върна, без да е събрана в източник за осветление. Холдън бе коленичил, съвсем гол, насред огромна равнина, покрита с нещо средно между мъх и трева. Беше тъмно като в лунна нощ, но над главата му не грееше луна, нито блещукаха звезди. В далечината се виждаше нещо като гора. Отвъд нея планини. Милър стоеше на няколко метра, вдигнал глава към небето. Все още носеше познатия сив шлифер и шапката. Беше напъхал ръце в джобовете.