— Къде съм? — попита прегракнало Холдън.
— Тази планета я имаше в каталога. Доста е подобна на Земята, доколкото можах да определя. Помислих си, че това ще ти подейства успокояващо.
— Аз тук ли съм?
Милър се разсмя. Гласът му изглеждаше променен от последния път, когато бяха разговаряли. По-сериозен и тъжен.
— Хлапе, дори аз не съм тук. Но ни трябваше място, където да поговорим, и това ми се стори доста приятно. Сега вече разполагам с достатъчно излишна енергия.
Холдън се изправи, засрамен от голотата си въпреки странното положение, но осъзнаваше, че нищо не може да направи, за да го промени.
— Все още ли участвам в престрелката?
Милър се извърна наполовина към него.
— Хм?
— Участвах в престрелка, когато ти ме издърпа. Ако това е само симулация, която тече в ума ми, означава ли, че продължавам да участвам в престрелката? А може би съм увиснал във въздуха с изцъклени нагоре очи?
Милър изглеждаше огорчен.
— Може би.
— Може би?
— Може би. Виж. Не се безпокой за това. Няма да ни отнеме много време.
Холдън се приближи до него и срещна погледа му. Очите на Милър сияеха в електрическо синьо.
— Но успяхме, нали? Минахме под енергийния праг?
— Успяхте. А аз убедих станцията, че не сте нищо повече от прах и камъни.
— Това значи ли, че спасихме Земята?
— Ами… — Милър повдигна рамене. — Спасихме и Земята. Това не влизаше в големите ни планове, но дойде като бонус.
— Радвам се, че те е грижа.
— Ха-ха — разсмя се тихо Милър. — Честно казано, не ми пука. Е, помня, че съм бил човек. Симулацията е доста добра. Но помня и че ме беше грижа за разни неща, без всъщност да ме е грижа, ако разбираш какво ти казвам.
— Ясно.
— А, я погледни това — посочи черното небе Милър. Внезапно то се бе изпълнило със сияещи сини Пръстени. Онези няколко хиляди портала от бавната зона се въртяха в орбита около тях като семенца на глухарчета.
— Сезам! — провикна се Милър. Като по команда всички портали промениха цветовете си и станаха огледала, отразяващи хиляди слънчеви системи. Холдън можеше да различи далечни и чужди слънца и светове, които се въртяха в орбити около тях. Предполагаше, че Милър прави всичко това донякъде, за да го впечатли.
Нещо изграка в краката му и когато сведе глава, той видя някакво животно, наподобяващо жаба, но с дълги крака, сивкава кожа и без очи. Устата му бе пълна с дребни остри зъбки и Холдън осъзна с уплаха, че голите му палци са само на няколко сантиметра от него. Без да поглежда надолу, Милър изрита жабата с обувка. Тя се втурна с недоволно бръмчене по тревата.
— Всички портали ли са отворени?
Милър го погледна озадачено.
— Нали разбираш — продължи Холдън. — В действителност?
— Каква действителност? — отвърна с въпрос Милър и отново вдигна глава към нощното небе.
— На мястото, където живея.
— А, да. Порталите са отворени.
— И през тях вече нахлуват космически армии от нашественици, готови да ни избият?
— Още не — отвърна Милър. — Което в известен смисъл е доста интересно.
— Не се шегувах.
— Аз също — отбеляза Милър. — Това бе премерен риск. Но засега горе изглежда чисто.
— Но ние можем да минем през тези портали. Да отидем там.
— Можете — потвърди Милър. — И като ви познавам, знам, че ще го направите.
За един кратък миг Холдън забрави за Ашфорд, „Бегемот“, жертвите, насилието и хиляди други неща, които го бяха отвличали от реалността. От това, заради което бяха дошли.
И от истинското значение на случилото се. Значи ще доживее мига да види как човечеството се разселва из галактиката. Той и Наоми, техните деца и децата на техните деца. Хиляди светове, без ограничения. Нова ера за техния вид. И „Науву“ им бе помогнал това да се случи, макар и по свой начин. Фред можеше да го каже на мормоните. Може би тогава те ще престанат да го съдят.
— Брей — възкликна той.
— Да, но да не прекаляваме с радостта — обади се Милър. — Все ти го повтарях. Врати и ъгли, хлапе. Там те спипват обикновено. Хората са твърди глупави, за да те чуят. Е, скоро ще научите своя урок, не е моя работа да ви дундуркам при всяка стъпка.
Холдън разрови с крака пръста. Отдолу се показа малка локва от прозрачна течност, гъста като мед. Този свят бил в каталога на станцията, бе казал Милър. „Бих могъл един ден да живея на него.“ Този мисъл му се стори удивителна.