Клариса, бившата Мелба, се поклащаше недалеч от един отворен пулт, от малка рана се процеждаше кръв. Кортес я притискаше с бинт от аптечката. Ашфорд бе увиснал в другия край на помещението с отворена уста и потръпващи мускули. Холдън се зачуди дали капитанът е мъртъв, или просто не го интересува какво става.
— Наоми. Свържи се със студиото. Провери как са Ана, Моника и Еймъс. След това опитай да повикаш „Роси“. Нямам търпение да се махна оттук.
Наоми кимна и се наведе над комуникационното табло.
— Тя ще оживее ли? — попита Холдън и кимна на белокосия.
— Мисля, че да — отвърна Кортес. — Тя го направи — добави той и махна с ръка. Имаше предвид осветлението и захранването.
— Хм — изсумтя Холдън. — Май се радвам, че не я изхвърлихме в космоса.
53.
Клариса
Тя се събуждаше на етапи, първо идваше неудобството, а после и съзнанието, че нещо я боли. Че нещо сериозно не е наред, преди да започне да сглобява историята, да се опита да обясни по някакъв начин това, което и казваха усещанията. Дори когато се възстановиха най-абстрактните ъгълчета от съзнанието ѝ — името ѝ и къде се намира, — Клариса си даваше сметка, че нещо се е объркало. Че нещо се е объркало с нея.
Помещението бе в безпорядък, въздухът — твърде топъл. Лежеше върху тънък, вмирисан на пот матрак и над нея бе окачена система. Нужно ѝ бе малко време, за да оцени значението на последния факт. Да си даде сметка, че торбичката виси, а не се рее във въздуха. Имаше гравитация. Не знаеше дали е от въртене или тяга, или даже дали не е мощното притегляне на някоя близка планета. Нямаше как да го разбере. Единственото, което осъзнаваше, бе, че вече има тежест. А това ѝ подсказваше, че поне едно нещо е станало както трябва. Нещо се е получило.
Когато затвори очи, засънува, че е убила Рен и го е скрила в своето тяло, че не бива да позволява да я изследват със скенер от страх да не го открият в нея. Пробуждането бе малко удоволствие, след като си спомни, че всички вече знаят истината.
Понякога я навестяваше Тили. Изглеждаше сякаш е плакала. Клариса искаше да я попита какво не е наред, но нямаше достатъчно сили да го стори. Друг път идваше Ана. Лекарката, която отговаряше за нея, бе красива възрастна жена, очите ѝ казваха всичко. Кортес не се появи нито веднъж. Сънят и бодърстването се сляха в едно. А също оздравяването и болестта. Беше трудно, ако не и невъзможно да прокара черта между тях.
Веднъж се събуди от силни гласове, сред които позна този на Холдън. Стоеше в долния край на леглото ѝ скръстил ръце на гърдите. До него беше Наоми, имаше и други. Бледият мъж, който приличаше на шофьор на камион, мургавият с вид на учител. Еймъс и Алекс. Екипажът на „Росинант“. Хората, които не бе успяла да убие. Радваше се да ги види.
— Няма начин — заяви Холдън.
— Погледнете я — настоя Ана. Клариса изви глава да погледне жената, изправена до нея. Свещеничката изглеждаше остаряла. Тя също беше хубава. Красива и същевременно безкомпромисна в своето състрадание. Виждаше го на лицето ѝ.
— Ще я убият — заяви тя.
Алекс, учителят, вдигна глава.
— Искаш да кажеш, че ще бъде изправена на съд, защото е убила неколцина, за които вече знаем, че са убити от нея.
„Аз го направих — помисли си Клариса. — Истина е.“
До нея Ана развълнувано стискаше ръце.
— Правя го, за да се случи точно това — поясни Ана. — Съдебен процес. С адвокати. Правосъдие. Но трябва някой да я измъкне оттук и да я откара в съдилището на Луната. След началото на евакуацията вие сте единственият независим кораб в бавната зона. Единственият екипаж, на когото мога да поверя нейната безопасност.
Наоми погледна Холдън. Клариса не знаеше как да разчете изражението ѝ.
— Няма да я взема на моя кораб — заяви Холдън. — Тя се опита да ни избие. И почти уби Наоми.
— Но също така ви спаси и двамата — изтъкна Ана. — И всички останали.
— Не съм сигурен, че ѝ дължа нещо заради това.
— Аз пък съм сигурна — възрази Ана. — Ако не се отнасяме към нея със справедливостта, която очакваме за себе си…
— Виж, червенокоске — прекъсна я Еймъс. — Всички в тази стая, освен теб и може би капитана, имаме гъвкаво чувство за морал. Никой от нас не е със съвсем чисти ръце. Не бива да го забравяш.
— Така си е — потвърди Алекс.
— Така ли е?
— Аха — кимна и Наоми. — Ако се престорим, че тя не е опасност за екипажа и за себе си и я качим на борда, за да я откараме на друго място, ще се изложим на риск от три различни посоки, а положението ни и без това е доста… сложно, ако мога така да се изразя.