Клариса протегна немощно ръка, улови края на ризата на Ана и я дръпна като малко дете, което се опитва да привлече вниманието на майка си.
— Всичко е наред — промълви с пресипнал глас тя. — Разбирам. Всичко е наред.
— Колко? — попита Ана. И като видя неразбиращите им лица, продължи: — Ако въпросът е само в риска, колко ще искате, за да забравите за него?
— Повече, отколкото имаш — заяви Холдън, но в гласа му се долавяше извинителна нотка. Не желаеше да разочарова Ана, нито да направи това, за което тя ги молеше.
— Ами ако купя „Росинант“? — попита Ана.
— Не се продава — отвърна Холдън.
— Не от вас. Зная за юридическите ви неволи. Ако купя „Росинант“ от Марс. И ви прехвърля правата върху него.
— Смяташ да купиш боен кораб? — удиви се Алекс. — Църквите правят ли такива неща?
— Може — кимна Холдън. — Направи го и ще я измъкна оттук.
Ана вдигна пръст и извади от джоба ръчния си терминал. Клариса виждаше, че ръцете ѝ треперят. Тя чукна върху екранчето и след няколко секунди долетя познат глас.
— Ани — обади се Тили Фейгън. — Къде си? Пия коктейли с няколко важни клечки, които ми досаждат до смърт. Ако не друго, можеш да прескочиш насам и да ме отървеш от компанията им.
— Тили — каза Ана. — Спомняш ли си онази много скъпа услуга, която ми дължиш? Вече зная каква ще е тя.
— Цялата съм в слух — отвърна Тили.
— Искам да купиш „Росинант“ от Марс и да го подариш на капитан Холдън. — Тили мълчеше. Клариса си представяше как е повдигнала учудено вежди. — Това е единственият начин да се погрижа за Клариса.
Въздишката на Тили можеше и да е тих смях.
— Разбира се, какво толкова? Ще кажа на Робърт да го направи. И той ще ме послуша. Сумата ще е по-малка, отколкото бих получила при развода. Нещо друго, скъпа? Да променя ли орбитата на Земята, докато сме на тази вълна?
— Не — отвърна Ана. — Това ми стига.
— И още как. Качвай се тук по-бързо. Ще се забавлявам да гледам как всички се опитват да се подредят до теб.
— Идвам — обеща Ана. Тя прибра терминала в джоба си и улови ръката на Клариса. Пръстите ѝ бяха топли. — Е?
Холдън беше пребледнял. Премести поглед от Ана към Клариса и въздъхна.
— Хм — изсумтя. — Уф. Брей. Добре. Само че може да не поемем веднага обратно. Така става ли?
Клариса протегна ръка, удивена от тежестта ѝ. Изминаха няколко секунди, преди останалите да разберат какво прави. После Холдън — човекът, заради чието унижение и физическо премахване тя бе преместила небето и земята — пое ръката ѝ.
— Радвам се да се запознаем — произнесе хрипливо тя.
Поставиха на крака ѝ специална гривна, способна да инжектира в тялото ѝ мощно успокоително по сигнал от всеки член на екипажа или ако в кръвта ѝ бъдат засечени хормони от изкуствените жлези, а също и ако напусне жилищния отсек на кораба. Гривната бе доста тежка, макар и от пластмаса, и се поклащаше на крака ѝ като пранга. Прехвърлянето ѝ стана по време на мемориалната служба. Капитан Мичио Па, все още с превързана глава, говори в прослава на Карлос Бака и Саманта Розенберг, спомена и десетина други имена, след което изпратиха пепелта на геройски загиналите в космоса. Думата взеха всички капитани на кораби, които произнесоха по няколко думи пред камерите от своите съдове. Никой не спомена Ашфорд, който бе затворен или упоен. Никой не спомена и нея.
Това бе последната церемония преди изтеглянето. Преди тяхното завръщане. Клариса проследи церемонията на ръчния си терминал. Чуждоземната станция не реагираше на маневрите. Не изпускаше светлина и за всички датчици не бе нищо повече от голям къс метал, реещ се из беззвездния космос.
— Нали знаеш, че не всички се връщат — подметна Еймъс. — Марсианският екип смята да остане тук и да се заеме с изследване на порталите. Искат да видят какво има от другата страна.
— Не го знаех — призна Клариса.
— Така е. Сега сме в нещо като мъртва точка. Разклонение на пътя. Преди беше страхът. Скоро ще дойде алчността. Но сега… — Той въздъхна. — Един приятен миг на отпускане.
— Така си е — потвърди Клариса.
— Та само да проверя, още ли смяташ да убиеш капитана? Защото мисля, че поне ни дължиш предупреждение.
— Не смятам — увери го тя.
— Ами ако смяташ?
— Пак ще кажа, че не смятам. Но наистина не смятам.
— Какво пък, и това ми стига.
— Добре, Алекс — обади се Холдън отзад. — Стигнахме ли вече?
— Тъкмо се готвехме да почукаме — отвърна Алекс. Той тропна върху пулта за управление и на екрана външните светлини на „Росинант“ блеснаха. Корабът се озари в златисто и сребристо насред чернотата и заприлича на огромен, гледан отгоре град. — Е, хора. У дома сме си.