— Здравей — поздрави Клариса.
— Здравей.
Известно време мълчаха. Тя не знаеше какво да каже. Искаше да се извини, да извърви пътя, който Фред Джонсън току-що ѝ бе показал, но не можеше да се реши.
Почака с надеждата Холдън да я заговори. Като видя, че няма да се случи, обърна се и се прибра в каютата си. Стомахът ѝ се бе свил на топка.
Те не са приятели. Няма да бъдат, защото някои неща не могат да бъдат поправени.
Ще трябва да свикне с това.
Еймъс миришеше на разтворител и пот. От целия екипаж той най-много приличаше на хората, които бе познавала. Соледад и Стани. И Рен. Дойде в камбуза с изцапан от боя комбинезон и вдигната на челото маска. Усмихна се, като я видя.
— Доста сериозна задачка ми беше поставила — оплака се той. Тя знаеше, че ако възникне необходимост, няма да му трепне окото да я убие. Но за момента изглеждаше дружелюбен и дори приятелски настроен. Повече, отколкото бе очаквала. — Е, вярно, че си била с механобот. Те са създадени да късат стомана.
— Не и накрая — отвърна тя. — Изчерпаха му се акумулаторите. Така че шкафчето в шлюза е само мое дело.
— Наистина?
— Да.
— Брей — възкликна той и взе чаша с кафе от машината. — Доста впечатляваща работа.
Тя си го представяше как работи със смъкната на лицето маска, за да се скрие от искрите. Хефест, ковачът на боговете, работещ в своя подземен свят. Такива асоциации повече прилягаха на Клариса Мао. Мелба Кох би си помислила за температурата на горелката и за състава на плоскостите, които заварява. Би могла да мисли и за двете неща, но нито една от тези мисли не бе нейна. Животът ѝ бе подреден около истории за това, коя е тя. Дъщеря на Жул-Пиер, сестра на Джули Мао, член на ремонтния екипаж на „Церизиер“, инструмент за отмъщение на баща ѝ. Сега не беше нито една от тях. Беше част от багажа на кораба на доскорошните ѝ врагове, на път от един затвор към друг и дори не негодуваше от това. Последният път, когато се е чувствала толкова анонимна, вероятно е било в утробата на майка ѝ.
— Какъв беше проблемът?
— Хм?
— Ти каза, че съм ти задала сериозна задачка. Какъв беше проблемът?
— Люкът между машинното отделение и този отсек е заял. Въпреки че ти го беше изтръгнала наполовина. И сега зее.
— Провери ли сгъващата се рама?
Еймъс се обърна и я погледна озадачено. Тя сви рамене.
— Понякога задвижващите механизми на вратите разпределят натоварването неравномерно, когато започнат да се износват. Вероятно сме сменили четири или пет по време на полета дотук.
— Ами?
— Просто ми хрумна — отвърна тя. И след малко добави: — Когато се върнем на Луната, те ще ме убият, нали?
— Ако имаш късмет — да. ООН все още не е отменила смъртното наказание, макар че се прилага много рядко. Но вероятно ще прекараш остатъка от живота си в някоя миниатюрна килия. На твое място бих предпочел куршума.
— Колко още ще летим до там?
— Около пет седмици.
Отново настъпи тишина.
— Ще ми липсва това място — наруши я тя.
Еймъс повдигна рамене.
— Задвижващата рама, а? Заслужава си да проверим. Искаш ли да ми помогнеш?
— Не мога — каза тя и посочи гривната на крака си.
— По дяволите, ще я препрограмирам. Ще разширя периметъра до машинното. Ще ти дам и чантичка с инструменти, прасковке. Да идем да разглобим онова нещо.
Час по-късно тя прокарваше ръка по рамката на вратата, загледана в дълбоките драскотини и изкривеното желязо.
„Това е мое дело — помисли си Клариса. — Аз я разбих.“
— Какво мислиш, прасковке? — попита зад нея Еймъс.
— Че е приятно да поправяш нещо — рече тя.
Епилог
Ана
Ана седеше в панорамната зала на „Принц Томас“ и гледаше към звездите.
Залата имаше куполовидна форма, а всяка плоска повърхност бе екран с висока резолюция, показващ 360-градусова панорама на околното пространство. Ана имаше чувството, че седи на летяща пейка. Залата се бе превърнала в любимото ѝ място на кораба, звездите горяха ярко и в различни цветове, без атмосфера, която да ги кара да блещукат. Изглеждаха толкова близо. Сякаш можеше да се пресегне и да ги докосне.
Ръчният ѝ терминал изписука, за да ѝ припомни, че е по средата на записа на видеопослание. Тя изтри времето, през което се бе любувала на звездите, и започна записа отначало.
— И така, писмото от епископа се оказа покана за официална среща. Изглежда, някои хора са се оплакали от мен. Вероятно Ашфорд. Потънал е до шия в собствените си правни проблеми със СВП, но все още намира време да дразни околните. Но не се безпокой за това. Те ще питат, аз ще отговарям, а имам солидни обяснения за всяко нещо, което съм направила. Поддържат ме страшно много хора, с които съм работила във флота. Вероятно няма да се нуждая от помощта им. Като стана дума за това, поканих моята приятелка Тили Фейгън да ни гостува в Москва. Тя е раздразнителна и малко странна и няма обичайните социални задръжки. Но със сигурност ще я харесаш. Няма търпение да се запознае с Нами.