Ана прекъсна записа, за да прибави снимка на Тили. На нея приятелката ѝ гледаше с присвити очи в камерата, броени секунди преди да заяви на Ана да разкара това шибано нещо, което го е насочила към лицето ѝ. В едната си ръка държеше цигара, другата сочеше обвинително. Не беше най-хубавата снимка на Тили, която имаше, но бе най-точната.
— Споменах Нами и се сетих, благодаря ти за видеото, което си ми пратила. Не мога да повярвам колко е пораснала. И пълзи, сякаш е израснала в пълна гравитация. Мисля, че съвсем скоро отново ще проходи. Благодаря ти, че я отведе у дома. Понякога ми се ще да се бях прибрала с теб. Всъщност през повечето време е така. Но после се сещам за всички неща, които направих от тази страна на Пръстена, и се чудя дали всичко щеше да завърши така, ако ме нямаше. Доста нахално е от моя страна да се поставям в центъра на събитията, но мисля, че Бог насочва хората към местата, където трябва да бъдат. Може би е имало нужда от мен тук. Но въпреки всичко казано смятам, че като се върна, трябва да се извиня на теб и на Нами.
В главата ѝ гласът на Ноно произнесе: „Ти никога не искаш разрешение, а все се извиняваш след това“. Засмя се, но очите ѝ се насълзиха. Тя ги изтри и продължи да говори пред камерата:
— Още си тук, Ноно. Още си в моята глава. Бих дала всичко да мога да те прегърна. Но „Принц“ ще лети още цял месец, преди да пристигнем. Това е истинска вечност. Обичам те.
Тя взе възглавницата и я притисна към гърдите си.
— Това сте вие с Нами. И двете. Обичам ви безкрайно много.
Тя прекъсна записа и го прати със скоростта на светлината по пътя, който предстоеше да измине „Принц“. И пак щеше да е твърде бавно. Изтри сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на очите ѝ.
Отвън небето се озари от ярък отблясък, линия от пламък, дълга няколко сантиметра. Друг кораб от флотилията, който се завръщаше у дома. За да е толкова близо, навярно бе някой от ескортиращите кораби на „Принц“. Сигурно и там много от членовете на екипажа липсват. Техните семейства очакват от нея да върне любимите им у дома, а вместо това може да им предложи само съчувствени писма и посмъртно връчени медали и знаменца. Няма да е достатъчно, за да запълни празнините, които тези хора ще оставят в живота на близките си. Никога не е достатъчно.
Но корабите от Земята, Марс и от различни станции на външните планети се прибираха у дома. И те носеха вестта за най-голямата възможност, която някога е била предлагана на човечеството. Заедно с океана от печал и скръб имаше и надежда.
Дали Нами няма да прекара живота си на някоя от тези светещи точки, които виждаше точно сега? Не беше изключено. Беше се родила на един свят, на който родителите ѝ не можеха да се надяват да я дарят с братче или сестриче и където трябваше да работи две години безвъзмездно за правителството, за да му докаже, че е достойна да получи образование. Където ресурсите се топяха с обезпокоителна бързина и битката да се овладеят купищата отпадъци, които растяха с всеки изминал ден, изглеждаше обречена.
Но беше израснала на свят без ограничения. Където едно кратко пътуване щеше да те отведе при някоя от звездите и многообещаващите светове, които кръжат около тях. Където работата, която вършиш, образованието, което получаваш, или колко деца да имаш са по твой избор, а не с разрешение на правителството.
Свят ѝ се завиваше от тази мисъл.
Някой влезе в помещението и се приближи, потрепвайки с обувки по пода.
— Тили, аз просто… — поде Ана, но когато се обърна, откри, че до нея стои Хектор Кортес.
— Доктор Воловодова — рече той и в гласа му се долавяше извинителна нотка.
— Доктор Кортес — отвърна тя. Струваше ѝ се глупаво отново да се връщат към някогашния си официален тон, но Хектор бе настоял на това. — Моля ви, седнете. — Тя потупа съседната пейка.
— Надявам се, че не съм ви попречил — извини се той, но седна и се загледа към звездите. Не я поглеждаше. Вече не я гледаше в очите.
— Ни най-малко. Правих запис на видеописмо до вкъщи.
Известно време двамата гледаха мълчаливо звездите.
— Изгубихме Естебан — обяви Кортес, сякаш от доста време бяха говорили за това.