Самара Розенберг, дългогодишен шеф на ремонтните работилници на станция Тихо, а сега главен инженер, го чакаше в преддверието и разговаряше с новия му заместник. Казваше се Серж и Бика още не бе сигурен какво да мисли за него. Серж бе работил за СВП още преди времето, когато това бе станало безопасно. На шията си носеше познатия разцепен кръг и го показваше гордо. Но също като останалите охранители в групата, той бе нает от Мичио Па и Бика нямаше ясна представа за мястото му тук. Не му вярваше, а недоверието не му позволяваше да го оцени правилно.
Виж, Сам, от друга страна, му се нравеше.
— Здрасти, Бик — поздрави тя и се отпусна на кушетката. — Успя ли да разговаряш с помощника?
— Поговорихме си — промърмори той.
— И какъв е планът? — попита Сам и скръсти ръце в жест, който подсказваше, че вече знае.
Бика прокара ръка през косата си. На младини косата му бе по-мека. Сега имаше чувството, че усеща всеки отделен косъм. Той извади ръчния си терминал и се зае да прелиства съобщенията. Имаше пет чакащи доклада — три рутинни и два за инциденти с леки наранявания. Нищо, което да не може да потърпи.
— Здрасти, Серж — обърна се към заместника си Бика. — Ще удържиш ли крепостта за час?
— Всичко, каквото кажеш, шефе — ухили се Серж. Вероятно само параноята го подтикваше да долови в тези думи насмешка.
— Добре тогава. Ела, Сам. Ще те черпя едно.
На коалиционните кораби, във времената, когато все още имаше Земно-марсианска коалиция, щяха да отидат до продоволствения магазин. В СВП имаше бар и няколко ресторанта, където раздаваха безплатни сухи порциони храна. Барът заемаше голямо помещение, което вероятно е било предназначено за гимнастически салон или за празненства, защото с лекота би побрало стотина души, макар сега да имаше едва десетина. Светлините бяха заместени от синкави луминесцентни лампи, монтирани зад тапетите. Масите бяха ниски и черни на цвят, намагнетизирани, за да задържат кутиите с бира или алкохол. Нищо не се поднасяше в стъкло.
— Че-че! — провикна се барманът, когато Бика и Сам влязоха. — Морген! Алес-меса и на вас!
— Какво имате? — попита Бика, докато се настаняваха в едно от сепаретата. По стар навик избра такова, от което се виждаше вратата.
— Дежурна съм — припомни му Сам.
Бика се наведе напред и втренчи поглед в бармана. Вдигна два пръста.
— Две лимонади.
— Са-са — отвърна барманът и показа юмрук, което вероятно означаваше кимване. Бика се отпусна назад и погледна Сам. Тя беше хубава жена. Късо подстригана коса, интелигентно лице, сладка усмивка. В началото Бика дори се чудеше дали не е привлечен от нея. Но и да бе имало нещо подобно, то бързо го напусна.
— Не мина ли добре? — попита тя.
— Не.
Сам повдигна вежди и опря лакти на масата. Той ѝ изброи възраженията и доводите на Па и на лицето на Сам се изписа удивление, но и известно примирение.
— Няма нищо лошо да почакаме, докато приключи преустройството — рече тя, когато той свърши, — но ако опитаме да изпробваме това лошо момче, то със сигурност ще направи големи поразии.
— Уверена ли си?
— Не на сто процента — отвърна тя. — Но някъде над осемдесет.
Бика въздъхна и се загледа уморено в кутията с лимонада. Беше с размера на стиснат юмрук и отстрани бе изписано с яркочервени букви: „Плодоовощ малыша потехи“.
— Може би аз трябва да поговоря с нея — предложи Сам. — Ако оставиш на мен…
— Ако оставя на теб, вероятно ще се получи — прекъсна я той, — а след това на всяко предложение ще поклаща глава. „Бика ли пита за това? Щом е толкова важно, трябваше да прати поясен.“ Нали така?
— Наистина ли смяташ, че е само защото не си се родил тук?
— Аха.
— Е… може и да си прав. Съжалявам, ако е така.
— Териториално чувство — подхвърли Бика, като се преструваше, че това не го засяга.
Сам вдигна кутията и отпи дълга глътка. После я остави с метално тропване на масата.
— Нямам нищо против вътрешните. Работила съм с доста от вас и не мисля, че процентът тъпанари е по-висок от този при поясните. Но трябва по някакъв начин да подсилим стойката на електромагнитното оръдие. И ако това може да стане само като те прескоча, съгласна съм.
— Стига да не пострада корабът — промърмори Бика, но кимна. — Дай ми малко време. Ще измисля нещо.
— Започни от момента, когато искаш да застреляш някого, и отброй назад осемнайсет дни — посъветва го тя. — Това е крайният ми срок. Дори и всички да са трезви и да се скъсат от работа, не бихме могли да се справим по-бързо.