— Ще измисля нещо — повтори Бика.
Оплакването за кражба бе подадено от екипа за поправка и поддръжка, който не бе постигнал споразумение по въпроса как да си съхраняват инструментите. Пострадалото хлапе се бе заклещило между две плочи на палубата. Докато работило заедно с механобот. Коленният му хрущял бе разкъсан на десетина места и докторите казаха, че щяло да е по-добре, ако си беше строшил крака. Раненият не беше зле, но щеше да отсъства от работа поне месец, докато всички скъсани парченца бъдат отново залепени.
Докладите на охраната бяха истинска скука, което говореше, че или всичко върви добре, или проблемите се прикриват. Полетът до Пръстена щеше да е достатъчно дълъг, за да може екипажът да се сплоти. Всички очакваха, че полетът ще премине гладко, и това бе онзи гратисен период, когато духът все още оставаше сравнително висок.
Шеф на охраната на кораб на СВП не бе особено приятна служба, тъй като означаваше, че си наполовина ченге и наполовина експерт в разни дейности, между които и да си майка закрилница на поне хиляда души, всеки със собствени цели, боричкания за власт и надмощие, както и мнение как трябва да се върши точно твоята работа. Един добър шеф на охраната не би позволил да безпокоят капитана за каквото и да било, освен ако не е крайно належащо.
Най-лошото бе, че работата на Бика бе съсредоточена навътре, към кораба. А точно сега цяла флотилия земни кораби прогаряше вакуума на тъмната нощ. Също толкова голям отряд марсиански съдове — останките от флота, преживял нещо, което никой не искаше да нарече война — се носеше на успореден курс. „Бегемот“ куцукаше на свой ред, с преднина, осигурена от местоположението, а не от мощността на двигателите. И всичко това се насочваше към Пръстена.
Като заместник-командир на кораба Па имаше достъп до всички доклади. Бика разполагаше само с останките от трапезата и със смесицата от плява и паника, изпълваща новинарските емисии. През по-голямата част от смените си Ашфорд и Па провеждаха дълги заседания, отработвайки стратегия и обсъждайки възможните сценарии за развитието на събитията около Пръстена. Бика трябваше да поеме баналностите, за да не ги занимава с тях.
И по някакъв начин операцията трябваше да успее. Защото Фред искаше това от него.
— Ей, шефе — повика го Серж. Бика вдигна глава от терминала. Заместникът стоеше на вратата на кабинета. — Смяната свърши, тръгвам си.
— Хубаво — отвърна Бика. — Аз имам още работа. Ще заключа, когато свърша.
— Bien alles — кимна Серж. Тихите му стъпки се отдалечиха по коридора. Отвън Гутмансдотир поглади бялата си глава, а Казимир каза нещо, на което и двамата се разсмяха. Корин повдигна брадичка към Серж, докато излизаше. Вратата се затвори зад него. Когато се увери, че е останал сам, Бика отвори оперативния план и започна своя лов. Нямаше право да го променя, но това не означаваше, че не може да измени нищо.
След два часа приключи, цъкна екрана и стана. В офиса бе тъмно и малко по-студено, отколкото би му се искало. Тихото бръмчене на вентилацията му действаше успокоително. Липсата на звуци би била причина за тревога. Той се протегна и прешлените му изпукаха.
Сигурно още са в бара. Серж, Корин и Казимир. Макондо и Гарза, толкова еднакви, че можеха да са братя. Джойо. Неговите хора — доколкото можеха да му принадлежат. Време беше да тръгва. Да иде при тях. Да се сприятелят.
Или поне да се прибере и да поспи.
— Хайде, старче — рече си той. — Трябва да си починеш.
Вече беше затворил и заключил, когато в главата му отекна гласът на Сам: „Дори и всички да са трезви и да се скъсат от работа, не бихме могли да се справим по-бързо“.
Той се поколеба, опрял пръсти на таблото. Беше късно. Имаше нужда от храна и сън, а също и да надзърне в семейния дневник, който един негов братовчед бе направил преди три години, за да могат всички роднини да са в течение на живота на останалите. Имаше кутия с полузамразено чилийско от Хач, на Земята. Какъв смисъл да се претоварва от работа. Никой няма да му благодари за това.
Той отключи, върна се в кабинета и прочете отново доклада за произшествията.
Сам имаше приятен смях. Смях, който избликваше от сърцето. Той изпълваше монтажния хангар, отекваше в тавана и стените и кънтеше, сякаш вътре се е събрала цяла тълпа. Двама от техниците в далечния край извърнаха очи към нея и неволно се засмяха, без да знаят за какво.
— Техническа поддръжка? — попита тя. — Сигурно се шегуваш.
— Електромагнитното оръдие в края на краищата спада към техническото снаряжение — отбеляза Бика. — Нужна му е поддръжка.