— Задръжте го — казаха отсреща. — Но приемаме за сериозен пропуск от ваша страна факта, че не ни информирахте за текущото ви състояние.
„Текущото състояние?“ — озадачи се Холдън. Нямаше как да знаят за Милър. Не мислеше, че е това.
— Не раз…
— Представител на институцията, която ви издирва, напусна офиса ни преди пет минути и вероятно би трябвало да отлетите от Церера час по-скоро. Довиждане, капитан Холдън…
— Почакайте! — извика Холдън. — Кой е идвал при вас? Какво става тук?
Връзката прекъсна.
Еймъс чешеше с две ръце бледия си, обсипан с пъпчици скалп. Той въздъхна и подхвърли:
— Май имаме проблем, а?
— Аха.
— Веднага се връщам — каза той и скочи от платформата.
— Алекс? След колко време най-скоро можем да напуснем хангара? — попита Холдън. Вече крачеше бързо през хангара към входния люк. Явно нямаше никакъв начин да се залости от тази страна. А и защо да има? Хангарите бяха предназначени за временно наемане, за товарене и разтоварване на стоки. Не беше необходимо да се заключват.
— Двигателят е в готовност — докладва Алекс, без да задава очевидния въпрос. Холдън му беше благодарен за това. — Дай ми десет минути да приключа с процедурите по разкачване.
— Започни веднага — нареди Холдън и забърза назад към въздушния шлюз. — Остави шлюза отворен до последната минута. Двамата с Еймъс ще се погрижим никой да не ни попречи.
— Прието, капитане. — Алекс прекъсна връзката.
— Да ни попречи? — повтори Наоми. — Какво става… Ей, защо Еймъс излиза с пушка?
— Сещаш ли се за тези хлъзгави стероидни типове, с които подписахме договора?
— Е?
— Те току-що ни зарязаха. Каквото и да ги е изплашило, идва насам в този момент. Не мисля, че оръжието е прекомерна реакция.
Еймъс изтича надолу по платформата, стиснал в едната ръка автоматичната пушка, а в другата автомата. Хвърли пушката на Холдън и зае позиция зад товарния подемник, като насочи дулото към входния люк. Алекс не попита защо.
— Искаш ли да изляза и аз? — попита Наоми.
— Не, но се приготви да защитаваш кораба, ако преодолеят мен и Еймъс — заръча Холдън и застана до пункта за зареждане на електрокарите. Единственото прикритие в иначе пустия хангар.
— Някаква идея какво да очакваме? — попита Еймъс колкото да завърже разговор.
— Никаква — отвърна Холдън. Той премести индикатора на автоматичен огън и усети, че в гърлото му се надига горчилка.
— Ами хубаво, тогава — подметна почти жизнерадостно Еймъс.
— Осем минути — обади се Наоми от ръчния терминал. Не беше много, но ако се наложеше да удържат хангара срещу вражески огън, щеше да е цяла вечност.
Светлините на входа на товарния отсек премигнаха три пъти и после вратата се плъзна встрани.
— Не стреляй, докато не започна аз — предупреди тихо Холдън. Еймъс изръмжа нещо в отговор.
В хангара влезе висока руса жена. Имаше тяло на землянин, лице на видеозвезда и не би могла да е на повече от двайсет. Когато видя насочените към нея дула, вдигна ръце и разпери пръсти.
— Не съм въоръжена — съобщи. Зъбите ѝ блеснаха, разкрити от широката усмивка. Холдън се помъчи да намери обяснение защо един супермодел би го търсил.
— Здрасти — обади се Еймъс. Той също се хилеше.
— Коя сте вие? — попита Холдън, без да сваля оръжието.
— Името ми е Адри. Вие ли сте Джеймс Холдън?
— Може и да съм — отвърна Еймъс. — Ако искате. — Тя се засмя. Еймъс също се смееше, но държеше автомата уж случайно насочен към нея.
— Какво става долу? — попита Наоми в ухото на Холдън. — Има ли някаква опасност?
— Още не зная — отвърна той.
— Вие сте, нали? Вие сте Джеймс Холдън. — Момичето вървеше към него. Изглежда, пушката в ръцете му изобщо не я плашеше. Когато наближи, облъхна го уханието ѝ на ягоди и ванилия. — Капитан Джеймс Холдън от „Росинант“?
— Да — потвърди той.
Тя му подаде малък ръчен терминал за еднократна употреба. Холдън го пое автоматично. На терминала имаше негова снимка, името му и идентификационните номера от ООН и Обединения флот.
— Връчвам ви тази пратка — рече момичето. — Съжалявам. Беше ми приятно да се срещнем.
Обърна се и излезе през вратата.
— Какво беше това, по дяволите? — Еймъс свали оръжието към пода и се почеса по главата.
— Джим?
— Дай ми минутка.
Той прелисти документа, като прескочи увода, за да стигне до същината: марсианците си искаха кораба обратно. Беше започнала официална процедура срещу него, както в земните, така и в марсианските съдилища, оспорваща правото му да получи „Росинант“ като трофей. Само че в документите го наричаха „Тахи“. На кораба бе наложена възбрана за полети, влизаща в сила от този момент.